Хуй Цин се огледа и кимна.
— Свалете ги и ги донесете — нареди тихо. — И внимателно с жената. Онова, което днес е изстрадала тук, дори не можем да си представим.
Не, и все пак такъв беше пътят на войната, пътят, който бе избрал отдавна, когато за първи път произнесе свещените клетви и извърши обредите на братството. Колко ли синове беше изпратил на смърт? Колко ли дни на скръб и тъга бе изрязал ножът му от белотата на годините?
Боговете да ми помагат — помисли си, — защото земната ми душа без съмнение ще потъне в подземния затвор, когато умра и ще гние във вечни мъчения, докато духовната ми душа ще се скита горе изоставена като гладен призрак.
Може би. Но преди да стане това, трябваше да уреди една последна сметка; да влезе в последна земна битка. Щеше да окачи Леман на кука и да го изкорми. Или да умре, докато се мъчи да го направи.
Първи връхлиташе вятърът — тласкаше силната буря напред като група конници и сипеше хаос навред.
На космодрума в Нант удари без предупреждение, без всякакво усилие откъсна оградата от основата й и тя заплющя в откритото пространство като гигантска смъртоносна панделка. Сградите избухваха. Бурята вдигаше малки кораби от площадките им и ги подмяташе като играчки, докато в по-дълбоките хангари големите междупланетни крайцери се клатеха и блъскаха, а хората от екипажите хвърчаха и се удряха като мравки в стените и аварийните люкове.
Вятърът продължи нататък и се събра над покрива на огромния Град. Последва миг тишина и спокойствие. От развалините на централната кула изпълзяха шепа оцелели. Благославяха късмета си. После замряха — бяха забелязали сгъстяващия се мрак на изток. Оттам, изпълнила небето от хоризонт до хоризонт, прииждаше стена от плътна тъмнина. И все по-силен шум — шум, който с приближаването си сякаш отекваше не само във въздуха, но и в самата земя, във всеки атом на тялото — един-единствен органов тон, толкова наситен и мащабен, че сякаш беше гласът на ада.
За миг останаха като хипнотизирани, притиснали ръце към ушите си, и тогава вълната на бурята удари — огромна водна стена, висока шейсет чи, която със сила си проправяше път към брега; помете огромния космодрум, преди да удари стената на Града с мощ, която се стовари обратно върху самата нея.
Бавно, безшумно — тъй като ревът на страшната буря го заглушаваше — се откъсна парче от околните палуби. Бавно, ужасяващо бавно, като в сън, то рухна и пропадна в бушуващия мрак на водите. И точно тогава удари втората вълна и се втурна в отвора с такава сила, че огромната стена се разтресе и започна да се цепи.
Юн Мъртвеца стоеше прав, а обикновено спокойното му лице се гърчеше — гледаше труповете на внуците си. Мъничките им обезкървени телца бяха положени на огромното легло в стаята на Юн Юе-хуи — на същото онова легло, на което толкова често бяха играли и скачали във весела забрава, докато той ги гледаше усмихнат. Затвореше ли очи, все още чуваше как детският им смях и радостните им писъци отекват из апартамента му.
Ах, да — стисна зъби при този спомен. — Но всичко това свърши — свърши цялата радост, цялата любов, цялото щастие свърши със смъртта на прекрасните ми дечица.
Юн потръпна. Сълзите свободно се стичаха по бузите му. Протегна се и нежно погали всяко мило личице така, както някога ги успокояваше в съня им. Но вече нямаше спокойствие. Вече нямаше нищо. Нищо освен болка, скръб и мъка.
— Хубавичките ми… — болката и копнежът в гласа му бяха толкова силни, че вдъхваха ужас. — Милите ми дечица…
— Господарю Юн — обади се тихо Хуй Цин. Беше му неприятно да се намесва в мъката на стареца. — Простете, но нямаме време.
Юн се обърна и се вторачи в Червения стълб на Дебелия Вон почти без да го забелязва, после кимна леко.
— Добри момчета бяха те, Хуй Цин. Толкова бяха милички. Те бяха моят живот. Без тях…
Хуй Цин наведе глава. Чувстваше се неловко от лицето на стареца, от плашещата му откритост. Бе очаквал гняв, може би дори ярост, но това… гази женствена реакция… Пое си продължително дъх и пак се обади:
— Простете, господарю Юн, но трябва да действаме незабавно, иначе ще стане твърде късно. Силите на пай нан джен нападат, а Вон И-сун…