Юн вдигна ръка, за да накара Червения стълб да млъкне. Изведнъж държанието му стана по-твърдо, много по-твърдо от това на предишния Юн Юе-хуи.
— Разбирам, братко Хуй. И ще действам. Но не сега. Не и преди да съм ожалил както трябва синовете на дъщеря ми. Връщай се при господаря си. Върви веднага и кажи на брат ми Вон, че Мъртвеца ще дойде. Но не ме насилвай, Хуй Цин. Ти нямаш синове, нямаш и внуци и не разбираш как се чувствам, нито пък какво съм загубил днес — Юн се приближи и надвисна над Червения стълб. Очите му сега бяха изпълнени с ярост. — Виждам как ме гледаш, Хуй Цин, ала не си прав. Не бъркай скръбта ми със слабост, нито пък сълзите ми — с липса на воля. Когато дойда, ще дойда като демон на отмъщението. И тогава ще смажа пай нан джен. Дори и легионите на ада да се строят зад гърба му, аз ще го смажа.
Глава 21
Връзки
По традиция, паднеше ли първият скреж, фамилията Ли затваряше имението в Тонджиян и се преместваше със съпругите, синовете и дъщерите в Янджин, плаващия им дворец на 160 000 ли над Град Европа. Правеха го всяка година — традицията датираше още от първите години на Седмината, когато беше построена огромната геостационарна система на Градовете. Ли Юан беше прекарал дузина геостационарни зими, без да е виждал сняг, и чак когато беше на тринайсет години, бе застанал край замръзналото езеро в Тонджиян, загледан учудено в падащата белота. Всяка пролет фамилията се връщаше там точно навреме, за да види как първите пъпки избиват по привидно мъртвите клони, да види чудото на разцъфването в овощната градина.
Този път обаче бяха пристигнали по-рано — бягаха не от зимата, а от неразумната за тези късни есенни дни жега. Ли Юан стоеше в полумрака на хангара на совалката, усмихваше се на себе си, гушнал топло Куей Джен до рамото си, и наблюдаваше разтоварването. В такива моменти усещаше как баща му се размърдва вътре в него. Толкова пъти бе поглеждал нагоре, докато си играеше сред разтоварените сандъци, и през детските си очи бе виждал баща си, застанал точно така, както сега стоеше той, за да наглежда разтоварването.
Доволен, Ли Юан се обърна и тръгна. Куей Джен вече беше на петнайсет месеца и бърбореше първите си думи. Ли Юан се разсмя нежно — толкова го радваха тези бебешки изговорени безсмислици — гушна детето и кимна на стражите, навели глави до вратата към покоите му. Вътре всичко беше подготвено. На ниската масичка имаше поднос с хапки. До него — купа с храна за Куей Джен. Една бавачка чакаше, извърнала очи, готова да нахрани момченцето.
Обикновено Ли Юан би подал Куей Джен и би отишъл в собствените си покои, да си почива или да работи, но сега му хрумна да освободи жената, след което настани Куей Джен на ниското столче, коленичи и сам започна да го храни. Почти беше свършил, когато зад него някой се прокашля леко. При вратата със сведена глава коленичеше братовчед му, Вей Цен-ли.
— Влез, Цен-ли. Моля те. Почти приключих.
Тъй като познаваше протокола, Цен-ли се поколеба, после се поклони ниско, прекоси стаята наведен и коленичи срещу танга и сина му — не можеше да стои прав, щом тангът е на колене. Но като забеляза радостната усмивка на лицето на Юан, се осмели да се усмихне и той.
— Здраво момче, ваше височество. Като порасне, ще стане чудесен атлет и добър ездач.
Ли Юан го погледна и усмивката му стана още по-широка.
— Така ли мислиш, братовчеде Цен? — разсмя се, обърна се и пъхна още една лъжичка в очакващата го уста, като внимаваше да не позволи на Куей Джен да грабне лъжицата. — Нещо важно ли има?
— Няколко неща, ваше височество. Но нищо толкова спешно, че да ви прекъсвам.
Вей Цен-ли беше личен секретар на Ли Юан вече над половин година — пост, с който се справяше по-добре от всички очаквания. През последните седмици Ли Юан бе започнал да разчита на него все повече и повече, тъй като нуждата му от време постоянно растеше. Сега, когато Камарата вече беше отворена, можеха да се поотпуснат.
— Добре — Юан се поизправи малко. — Като свърша, ще ги обсъдим.
Купичката беше почти празна. Ли Юан обра с лъжицата последните остатъци и прилежно я пъхна в устата на сина си.
— Добре се справяте — разсмя се Цен-ли. — Когато аз опитвам, го омазвам целия!
Ли Юан го погледна, преди да остави купата встрани.
— Значи го храниш?
Цен-ли се усмихна широко — в момента съвсем се беше забравил.
— Само когато Миен Шан ми разреши. В това отношение жените ви са много ревниви. Постоянно се състезават коя да се грижи за малкия Куей Джен. Би могло да се нарече „мила ревност“.
— А… — Ли Юан гледа замислено още известно време, след това бавно се изправи на крака. Досега не знаеше за това и не беше много сигурен какво точно да мисли. Смяташе, че само бавачките хранят детето.