— Изчакай малко тук, Цен-ли. Първо да върна детето на бавачката.
Вдигна Куей Джен от столчето, обърна гръб на секретаря си и спря. Детето гледаше през рамото му към Цен-ли и му се усмихваше така открито, както се усмихват само малките деца. В тъмните му, влажни очи се отразяваха две идеални мънички изображения на Цен-ли. Ли Юан си пое дълбоко дъх и бавно закрачи отново, осъзнал, че в този миг едновременно е преценил и решил нещо.
Цен-ли. Можеше да се довери на Цен-ли. Можеше да му довери дори и живота си.
Ли Юан се хвърли напред с разперени ръце и се вряза във водата. Оттласна се силно с крака, а дланите му пореха силно и равномерно хладната тиха вода. В долния край на дългия петдесет чи басейн изскочи на повърхността задъхан, после остана там да си почине и да регулира дишането си, опрял се на преливника.
През трите часа, които бе прекарал с Цен-ли зад бюрото, си бе мислил за хладната тишина на басейна, за трептенето на сенките по чисто белите стени, за лекия плисък на водата по металните стъпала. Повечето от времето му напоследък беше заето с официални дела и въпреки че се мъчеше да ги прехвърли на други хора, все пак му оставаше много малко време за самия него. Толкова често усещаше, че мисли за съвсем други неща, но не и за разглеждания въпрос. Например се хващаше да разсъждава за дългото, безтегловно плъзгане след гмуркането; за шарките от светлини и сенки по накъдрената повърхност на водата.
Дълго се носи така, без мисли, водата се издигаше и от двете му страни, следваше извивката на двореца. После дойде на себе си, оттласна се и заплува — спокоен бруст, с който стигна до другия край. Обърна се и започна да се връща обратно. Беше вече до средата, когато чу как вратата зад него се отваря. Забави, обърна се, отпусна се върху водата с разперени ръце и леко приповдигнати крака и погледна към вратата.
Силуетът на вратата беше коленичил, ниско приведен в ку ту, залепил чело за пода. И остана така в очакване.
Ли Юан се намръщи, оттласна се с крака и се приближи.
— Кой е?
Главата бавно се надигна. Цен-ли.
— Простете, ваше височество, но мислех, че басейнът е празен. Не знаех, че сте тук.
Ли Юан се разсмя успокоен. Беше се ядосал, но като видя Цен-ли, омекна.
— Да плуваш ли си дошъл?
Цен-ли пак наведе глава.
— Ще си вървя, ваше височество. Простете.
— Не… остани. Ела да поплуваме заедно, Цен-ли. Има място и за двама ни.
Младият принц продължаваше да се колебае.
— Цен-ли! Твоят танг ти заповядва! Ела веднага при мене в басейна!
Каза го сериозно, рязко, ала продължаваше да се усмихна. Щеше да му е приятно да се отпусне в компанията на Цен-ли. Освен това имаше неща, които искаше да каже на младия си братовчед; неща, които му беше трудно да изкаже преди.
Цен-ли се изправи бавно, поклони се още веднъж, съблече се бързо и скочи във водата. Ли Юан го гледаше как излезе на повърхността и заплува уверено с дързък, агресивен замах. Бавно го последва и го настигна в долния край на басейна. Цен-ли се беше опрял с една ръка на перваза, наблюдаваше го и се усмихваше.
— Ваше височество?
— Добре плуваш, братовчеде. Кривата не те притеснява.
Цен-ли се разсмя и погледна зад Юан, към стръмната извивка на басейна. При изкуствената гравитация на двореца всичко беше по-различно, отколкото в Чун Куо. Прапрадядото на Ли Юан, Ли Хан Чи, беше построил този басейн — неговото предизвикателство към това странно място. Той също беше пристрастен към плуването. Но бащата на Ли Юан никога не го бе използвал. Според него басейнът беше неестествен и странен.
Цен-ли погледна към Ли Юан.
— Дойдох тук по-рано и го видях. Цял ден си мислех как ще се върна в басейна.
— Цял ден? — Ли Юан погледна уж строго и Цен-ли се изчерви; разбрал какво е казал. Но после тангът се разсмя и кимна.
— Не си бил само ти, братовчеде. И моят ум беше все тук. Но кажи ми: не те ли дразни това, че е толкова странен?
— Не, ваше височество. Обичам новите неща. Странните неща.
— А старите?
— Старите също. Живеем сред течението. Всичко е постоянно и в същото време се променя. Това не е ли законът на всички времена?
Ли Юан се разсмя.
— Сега говориш като баща ми.
Цен-ли също се засмя.
— Като всички наши бащи!
Известно време просто стояха във водата и се смееха. После Ли Юан се оттласна от преливника.
— Плувай до мене, Цен-ли. Имам да ти казвам нещо…
Точно минаваше десет сутринта, когато Кенеди се обади на дежурния капитан в гарнизона Плейнсбърг. След като го претърсиха внимателно, двамата стражи поставиха на главата му аудиолентата и го заведоха на кораба си. Първата част от пътуването отне час, после го поведоха нагоре по късо стълбище и го завързаха за една кушетка заради ускорението. Само след минути усети твърдия и постоянно нарастващ натиск — совалката беше излетяла.