— Значи… значи този договор не променя нищо, чие хсия?
— Точно обратното, всичко променя. Защото ще дойде момент — един-единствен момент — когато ще си помислиш, че си ме надраснал.
Ву Ши млъкна и се изправи. Бавно слезе по стъпалата и се надвеси над американеца. Вдигнатото му стъпало докосваше челото на Кенеди.
— Точно тогава, в този миг, нашият договор ще придобие смисъл. Точно тогава, когато си мислиш, че той няма почти никакво значение, той ще ти върже ръцете.
Докосването беше съвсем леко — коприненият чехъл на танга едва се бе допрял до плътта на челото му — но зад този почти нежен допир се криеше такава бездна от грубост, че Кенеди се разтрепери и усети как стомахът му се стегна, тестисите му се свиха, а голата реалност на онова, което ставаше, се стовари отгоре му.
— Ела — и тангът отстъпи назад. — Машината е готова.
Чарлз Левър кръстосваше стаята, почервенял и разгневен. Беше пил много, а новината, която донесе счетоводителят му, никак не му оправи настроението.
— Колко?! — кресна той и с кисел вид се обърна към мъжа, който се бе свил на стола в ъгъла на стаята.
— Общо около единайсет милиона. Повечето — изтеглени срещу платими по наследството му бонове. С високи лихви, но какво му пука?
Левър се приближи към масата, наля си нова чаша бренди от гарафата и разсеяно я изпи.
— Хитрото му копеленце! Само като си помисля, че съм си пилял чувствата за него! — разсмя се сухо. — Е, и един фен няма да види! Ще го лиша от наследство това лайненце! Нека тогава те да го преследват!
Адвокатът му, застанал до вратата, въздъхна, извърна се и прехапа език. По-късно, когато старецът се успокоеше, щеше да има време да му обясни колко ще е трудно да лиши Майкъл от наследство — и не на последно място заради това, че нямаше кой друг да го наследи. Не и без да издирят и най-далечните му роднини.
— Сега ще се срещнете ли с Хартман? — попита частният му секретар, надникнал през вратата. Питаше вече за четвърти път.
— Майната му на Хартман! Каква полза от това копеле?
Главата изчезна; секретарят отиде да съобщи на бившия Представител, освободен от висящо дело с личната гаранция на Левър в размер на Двайсет милиона — че господарят му се чувства неразположен и все още не може да го приеме.
Левър се разхождаше напред-назад — не можеше да се успокои, цялото му тяло беше напрегнато от гняв, от чувството, че са го предали. Отначало го беше заболяло, когато видя Майкъл да лежи в болничното легло и да говори против него. Стоеше пред екрана шокиран и изплашен от промяната в сина му, сякаш през всичките тези години беше крил змия в пазвата си. А сега змията го беше ухапала.
— Е, проклет да е. Проклета да е черната му кожа! — Левър крещеше почти истерично, малко оставаше да му потекат сълзите. Но щом се обърна към младежа, гласът му стана по-спокоен и по-заплашителен отпреди:
— Е, значи така, а? Прекрасна награда за бащината любов! Плюе в лицето ми. Обижда ме. Поставя под въпрос адекватността ми — при всяка дума се тупаше по гърдите с вдървения си десен юмрук. Голямата му двойна брадичка щръкна агресивно напред, а горящите му очи, предизвикваха всеки, който би му възразил. — Той не е мой син! Вече не.
Обърна се към адвоката:
— Подготви документите. Започвай веднага. Да се маха! Не искам да получи и пукнат юан, ясно?! И ако ти трябва наследник, завещай всичко на института.
Адвокатът зяпна, сякаш да попита вярно ли е чул, после затвори уста, без дори да гъкне. Кимна и тръгна да си ходи.
— И, Джим — подвикна Левър подире му. — Уреди да се изплатят онези бонове. Напълно. Не искам никой да пострада от предателството на сина ми.
Най-сетне останал сам, Левър застана до прозореца, загледан над поляната към блестящия кръг на езерото. Не виждаше нищо друго освен лицето на сина си — младо, много по-младо отсега — което се усмихваше и гледаше към него грейнало, живо, обичливо. Потръпна и остави първата сълза да капне, невидяна от никого. Нито любовта, нито парите можеха да го върнат. Нито любовта, нито парите.
В същия този миг в огромния плаващ дворец Янджин на геостационарна орбита около Град Европа Ли Юан разговаряше със своя колега танг Ву Ши.
Лицето на Ву Ши се приведе напред на екрана. Беше угрижено.
— Мълвата е силна, Ли Юан. Повече от четирийсет канала излъчиха по нещо през последните няколко часа. А „МедФак“ отидоха дотам да обявят, че в твоя Град се води война.
— Война…? — Ли Юан се разсмя, но зад смеха му се долавяше угриженост. Откакто беше получил пакета от Ли Мин, бе накарал генерал Райнхарт да му докладва редовно, но сега му се струваше, че първоначалната му преценка на ситуацията е била неправилна. Наистина там, на Долните нива в неговия Град, се водеше война, макар че засега тя не го заплашваше. Но щом и Ву Ши вече се беше загрижил, значи бе време да действа — твърдо и решително — и бързо да приключи с това.