— Страхотно! — възкликна докторът и се приближи да огледа рамката. — Това наистина е отлично, Майкъл.
Рамката се беше справила — бе усилила механично движението му и бе поела тежестта му напълно — но това не намаляваше чувството, че е постигнал нещо. След толкова време отново беше свързан със собственото си тяло. Потрепери и усети как очите му се насълзяват. След като разработи връзките, контрола, който вече имаше над тялото, лекарите бавно щяха да намаляват поддържащата сила на рамката. И постепенно, ако всичко вървеше добре, най-накрая съвсем щеше да я захвърли. И пак щеше да може да ходи.
Мери се приближи и го прегърна неловко — с едната ръка бръкна под рамката, за да обгърне рамото му, а с другата го погали по бузата.
— Толкова се радвам, любов моя. Наистина се радвам! — отдръпна се, усмихната до уши. — Нямам търпение да те видя как влизаш вкъщи и си сядаш на мястото.
Той също й се усмихна. Всички страхове, които го мъчеха през последните няколко дена, се разсеяха. Бавно, като усещаше непохватните, доста вдървени движения на хидравликата, вдигна лявата си ръка и я придвижи, докато я отпусна върху рамото на жена си.
— Точно сега се чувствам малко като машина — разсмя се той.
Мери се наведе и го целуна по челото, след това се дръпна назад. Кенеди приближи, наклони се и му прошепна:
— Гордея се с тебе, Майкъл. Нямаш представа как се гордея. Болеше ме да те гледам в това легло ден след ден.
— Благодаря ти… — и добави с по-колеблив тон: — Ти не знаеш какво е. По-скоро бих умрял, отколкото да продължавам да лежа там.
— Знам… — Кенеди понечи да отстъпи назад, но остана на място — ръката в рамката го задържа.
— Един въпрос, Джо.
— Давай.
— Кой е платил за всичко това?
Кенеди понечи да каже нещо, но Майкъл припряно го прекъсна:
— Виж, знам какви дългове направихме за последната кампания, дори и след като внесох онези пари — и се вгледа в сивите очи на Кенеди. — Е?
Кенеди се поколеба, тръсна глава.
— Всичко е платено. Да го оставим така, а?
Отначало Майкъл понечи да настоява, но после кимна.
— Добре. Да остане така. Засега — бавно, но вече не чак толкова непохватно отдръпна ръка. — Но искам да знам на кого трябва да благодаря.
Лицето на Кенеди трепна, след което той бавно се усмихна отново.
— Не мога да ти кажа — поклати той глава. — Наистина, Майкъл. Просто го приеми.
— Баща ми ли?
— Баща ти?! — Кенеди избухна в смях, сякаш самата тази мисъл беше абсурдна. — Не… Виж, Майкъл. Съжалявам, но не ме питай. Моля те. Просто не мога да ти кажа. Става ли?
— Не можеш?
— Не мога — в тона му имаше нещо категорично, което накара Майкъл да се намръщи. Темата по някаква причина засягаше Кенеди лично — и то някъде дълбоко отвътре. Защо ли?
— Добре — обади се след малко. — Няма да те питам повече.
— Хубаво — Кенеди се дръпна встрани. — Я сега да те видим ще можеш ли така и с десния крак.
По-късно, когато остана насаме с Паркър, пак попита същото.
— Мене не ме питай — приседнал на леглото му, Паркър се протегна и го хвана за ръката. — Тия работи ги уреди Джо. Но всъщност има ли значение? Платено е. Само това е важно.
— Така ли? — Майкъл се умълча. — Знаеш ли, Карл, чувствах се безпомощен не само защото съм неподвижен. Откакто съм тук, сякаш криете нещо от мене. Сякаш има нещо, което не сте ми казали — никой от вас. Има ли причина, Карл? Има ли нещо, което ти не си ми казал?
Карл сведе поглед.
— Например?
Майкъл си пое дълбоко дъх и тръсна глава.
— Не ти вярвам. Виж, Карл, аз съм Майкъл — най-добрият ти приятел. Какво толкова не можеш да ми кажеш?
Паркър срещна погледа му.
— Сигурен ли си, че искаш да го знаеш?
— Разбира се, че искам. Тази неизвестност направо ме подлудява. Инвалид съм, ясно, но недейте да се отнасяте с мене като с малоумник, Карл. Знаем се, нали така?
— Може би. — Думите на Паркър прозвучаха странно. Познаваха се повече от двайсет години.
— Е?
— Знаят кой е сложил бомбата.
Майкъл изстина. Колко често си беше мислил за това. Хиляда пъти? Повече? И винаги бе смятал, че не знаят.
— Кога са разбрали? — попита той. Не кой, а кога. В този миг това му се виждаше по-важно.
— По-късно същия ден. Те… хванали са го почти веднага.
Майкъл потръпна и извърна глава. Усещаше лек сърбеж в крайниците си. Рамката висеше на поставка в дъното на стаята. Загледа се в нея — забеляза колко голяма и тромава изглежда, когато не е в нея. Погледна отново към Паркър.
— Кой е бил?
Паркър се усмихна уморено.
— Хартман.
— Хартман?! — разсмя се невярващо. После толкова изведнъж, че дъхът му секна, осъзна какво означава това. — Не…