Полазиха го тръпки. Обърна се и се огледа из стаята — спомни си колко често бе виждал баща си, застанал тук, където в момента стоеше самият той, дълбоко замислен, и как подръпваше сплетената си брада. Един ден и Куей Джен щеше да застане тук, загледан надолу, а държавните въпроси щяха да тежат на ума му. Но засега детето спеше кротко, без да осъзнава какъв товар щеше да носи един ден.
Тази мисъл го накара да се усмихне, но в усмивката му се промъкваше и сянка на горест. Разбира се, имаше и утеха, но понякога товарът му идваше твърде тежък. Понякога му се искаше да се откаже от всичко, както някога бе предложил брат му Хан, и да го предаде на друг. Ала беше невъзможно. Това беше неговата отговорност, неговият дълг.
Какво да прави с Нант? Ако слезеше долу открито, Ван Со-леян без съмнение щеше да научи и това можеше да му навлече неприятности. Ала имаше и друга възможност. Можеше да остави тук совалката си и да замине със сервизния кораб, който трябваше да отлети след два часа. Така щеше да пристигне в Нант и да има достатъчно време да се оправи с всичко. Да, а можеше и да успее да убеди Ву Ши и Цу Ма да се срещнат там. Тайно, разбира се. Защото само Ван да научеше, щеше да намери начин да се възползва от ситуацията. А докато траеше войната на Триадите долу, беше важно нещата да се уредят бързо, преди мълвата да е плъзнала и Долните нива да са се паникьосали.
Взел решение, Юан бързо се изкачи по стълбите и се отправи към детската стая.
Цен-ли бе коленичил с гръб към вратата, когато тангът влезе в стаята. Смееше се; малкото детенце, притиснало се към протегнатите му ръце, също се смееше. В дъното на стаята бавачката, съзряла Ли Юан, припряно стана и понечи да коленичи, но Ли Юан я спря — вдигна пръст към устните си и се усмихна. Тя се изправи, но Цен-ли забеляза движението й и се извърна — беше разбрал, че някой е влязъл в стаята. Куей Джен също се обърна, усмивката му разцъфна и той извика:
— Тата!
Ли Юан се разсмя, приближи и се наведе. Цен-ли се дръпна назад, а момченцето протегна ръчички към баща си.
— Своите си се познават — Цен-ли стана и леко се поклони на Ли Юан.
— Едни повече, други по-малко — и Ли Юан премести поглед от Куей Джен към секретаря си. — Тъжно е, че ние, управляващите, имаме толкова малко време за най-свидните си същества — отново погледна сина си, усмихна му се широко, вдигна го и го притисна към себе си. — Също като сега. Трябва да сляза долу, Цен-ли, и то веднага. Случило се е нещо, на което трябва да присъствам лично. Няма да ме има два, може би три дена.
Цен-ли се поклони.
— Има ли нещо, за което трябва да се погрижа, докато ви няма, ваше височество?
— Нищо такова, което да не може да изчака три дена. В края на краищата министрите ми са способни хора.
Цен-ли се разсмя. Иронията в гласа на братовчед му го развесели.
— Не, Цен-ли — продължи Юан. — Просто се грижи за сина ми и за съпругите ми, докато ме няма, става ли?
Петнайсетмесечният Куей Джен пак забърбори нещо, притисна се към рамото на Ли Юан и взе да търка мъничката си тъмна главица в коприната.
— Уморен е — обясни Цен-ли и махна на бавачката, че е свободна. — През нощта се буди няколко пъти.
— Тогава ще го подържа — кимна Ли Юан. — Хубаво е, нали?
— Сега е хубаво — усмихна се Цен-ли. — Но те растат толкова бързо. Децата на брат ми… — той се разсмя. Изглеждаше замислен. — Вече са си направо големи момчета. Освен това стават страшно независими.
Ли Юан кимна и се вгледа внимателно в братовчед си. Куей Джен вече се бе настанил и заровил личице в топлото му рамо.
— Липсват ли ти братята ти, Цен-ли?
— Понякога.
Ли Юан въздъхна и се усмихна на малкото топло вързопче в ръцете си, след това отново погледна Цен-ли.
— Една почивка ще ти дойде добре, нали? Може би като се върна…
Цен-ли кимна безмълвно, но в очите му се четеше благодарност.
— Понякога си мисля, че семейството е всичко. А другото…
— Юан се разсмя тихо, щом усети детето да се размърдва в ръцете му. — Може би не подобава на един танг да мисли така, но е вярно. И никога не бих се доверил на човек, който мисли другояче.
Цен-ли се усмихна и кимна насреща му. Детето беше заспало.