Глава 22
Тъмни кръгове
Капитанът на плаващия дворец Янджин, Хенса, бавно прекоси стаята. Щом се обърна и се залови за перилата, краката му увиснаха във въздуха. Закотви се до лейтенанта пред екрана.
— Провери ли кодовете?
Лейтенантът отново пусна сигнала, облегна се назад и остави капитана да гледа декодирането на монитора. Зад рязко открояващите се букви образът на приближаващия кораб се уголемяваше все повече, а сложният му, компютърно генериран опознавателен код съвпадаше идеално със зададения.
По лицето на капитана се изписа пълно объркване.
— Чи Хсин? — възкликна той. — Че какво ще иска Чи Хсин?
Лейтенантът мълчеше. Заповед, не заповед — нямаше намерение да застреля един от Седмината в небето. Долу имаше семейство.
— Поискай справка.
— От кого? — попита лейтенантът, втренчил неподвижен поглед в екрана. Даваше си сметка за наблюдаващите го камери, за записите. Никой Съдебен съвет не би намерил държанието му за осъдително. Щеше или да действа според буквата на закона, или въобще да не действа.
Капитанът се поколеба цяла половин минута, докато корабът бавно се приближаваше. После рязко се наведе напред, закрепи се и набра съобщение на клавиатурата. То веднага бе кодирано и изпратено: „С цялото ни уважение, моля ви, посочете целта на визитата.“
Лейтенантът забеляза тревогата в очите на капитана и за първи път изпита някакво слабо съчувствие към шефа си, когото иначе не можеше да понася. Не можеш да попиташ един танг за целта на визитата му. Подобно нарушение на етикета би му струвало званието.
Известно време не последва нищо. След това, сякаш изобщо не беше имало запитване, на екрана отново се изписа молбата за достъп до док. Сега корабът беше само на десет минути път и продължаваше да се приближава. Налагаше се да вземат решение.
Капитанът погледна за първи път лейтенанта си и поклати глава.
— Тази работа не ми харесва.
Но явно не забравяше за наблюдаващите го камери, затова остави нещата дотук. Обърна се, оттласна се и заплува към отсрещната врата. Вкопчи се здраво в горното перило, изви се и погледна към лейтенанта.
— Дай им разрешение за кацане, но им кажи, че ще има малко забавяне.
— Ами ако ме попитат за причината?
Капитанът се замисли и сви рамене.
— Нова процедура за сигурност и толкова! — обърна се, натисна ключалката на люка и се плъзна през отворилата се бленда в коридора отвън. Лейтенантът го сподири с поглед, пак се обърна към екрана и пръстите му набраха сигнала за разрешение за кацане на приближаващия се кораб.
В совалката беше много тясно. Бяха се настанили в предното отделение, по шест от всяка страна, и в теснотията шлемовете им почти се допираха. Системите поддържаха ниска температура в скафандрите, ала въпреки това през последните няколко минути доста от тях се бяха изпотили, докато грамадата на плаващия дворец ставаше все по-голяма на екрана над люка. Гледаха мълчаливо — знаеха, че тези мигове са жизненоважни за цялата мисия. Тук, докато наблюдаваха, бяха най-уязвими. Една грешка — и щяха да се превърнат в заледени отломки, носещи се във вакуума.
Дълго време нямаше нищо. Не чуваха излъчения сигнал, нито пък знаеха нещо за отправеното запитване. Напрежението растеше с всеки изминал миг. С леко щракване и жужене вътрешният канал изведнъж оживя и се разнесе гласът на водача:
— Получихме разрешението за кацане на борда. Явно ще има малко забавяне и после сме вътре. Късмет!
Забърбориха помежду си. Усетиха огромно облекчение. Онова, което тепърва им предстоеше, го бяха отрепетирали до съвършенство. Най-лошото мина.
Капитанът бе подредил хората си в полукръг около палубата за кацане. Носеха закотвящи обувки и скафандри. Всеки държеше малък лазер и дефлекторен щит. Друго не им беше казал. Ако излезеше прав, щеше да има време да издаде няколко прости заповеди. Ако грешеше…
Усмихна се мрачно, огледа се и се вслуша в звуците на кацащата совалка. Ако се окажеше, че греши, щеше да му се наложи да се довери на разбирането и съчувствието на Ли Юан, защото онова, което бе предприел сега, беше обида за Чи Хсин.
Потръпна и впери поглед в огромния люк — чакаше да се отвори. Инстинктът му подсказваше, че тук има нещо нередно. Макар сигналите да бяха верни, процедурата не беше както трябва. Защо ще идва Чи Хсин на посещение точно сега, при това без предупреждение? И защо той, капитанът на вахта, не беше уведомен за визитата?
Втори вътрешен глас му възразяваше. Кой друг би използвал совалката на Чи Хсин освен самия танг? Кой би подал неговите кодове? Абсурдно беше дори да му мине през ума, че нещо не е в ред. И все пак…