Може би точно затова съм бил избран — помисли си той. — Може би са знаели, че ще действам по този начин. Както и да е, стигнал беше твърде далече, за да се ограничи с половинчати мерки. Щеше да докара всичко докрай, каквото и да му струваше. Независимо дали господарят му щеше да разбере или не, дългът го принуждаваше да действа.
Внезапно настъпи тишина. Корабът се бе приземил. След това се чу рязко съскане — въздушният шлюз се пълнеше. Трийсет секунди — помисли си, стегна се, вдигна оръжие и се прицели във вратата. Забеляза, че неколцина от хората му се извърнаха и го погледнаха, после пак се втренчиха напред — не бяха съвсем сигурни защо са там и какво става, но засега той мълчеше. Имаме време — каза си наум. — Които и да са, надали ще ни очакват тук.
Съскането спря. Последва нисък звук, със съвсем леко колебание вратите започнаха да се плъзгат встрани. През отвора пристъпиха трима мъже в скафандри. Скафандърът на първия беше златен, по краищата с императорско жълто.
— Чи Хсин… — той наведе дулото и понечи да се поклони. Навсякъде наоколо му войниците коленичеха със сведени глави. Но зад танга настана някакво раздвижване, което накара капитана да се поколебае и пак да се прицели. Ала беше твърде късно. Горещи лазерни лъчи прерязаха въздуха и писъците на войниците отекнаха оглушително в ушите му. Самият той закрещя, но гласът му се изгуби в общата шумотевица и бъркотия. Тримата мъже стреляха по коленичилите войници и ги разрязваха на парчета. Само той по чудо стърчеше сред всичко това недокоснат.
Разтреперан, вдигна оръжието си и стреля. Визьорът със злато по краищата си се разцепи и избухна.
Това не е Чи Хсин — помисли си той, докато изпепеляваше с лъча падащото тяло. — Не е Чи Хсин. Но дори и когато лазерите на другите го прерязаха и изгориха гърдите, ръцете и врата му, угризенията продължиха да го мъчат. Беше убил танг, син на небето! А сега щяха да избият рода му до крак, да оставят призраците на прадедите му неудовлетворени. Жена му, детето му…
Залитна напред, строполи се и замря неподвижно. Една от фигурите в скафандри се спря и го погледна, прекрачи го и тежко се запъти към коридора. Последваха го и други. Терористи. Ю. Фигурата в скафандъра се изкиска тържествуващо и започна да крещи нареждания във вградения в скафандъра микрофон.
Бяха се справили! Бяха на борда!
В огромния град сред океана, в бездната Зом, бе късно утро. Стаята за почивка беше тиха — тук-таме по масите седяха едва няколко души. Ким беше в обичайния си ъгъл с недопита купичка ча до лакътя, когато влезе Ребека. Щом го забеляза, приближи и седна срещу него.
Той вдигна глава и срещна погледа й. Не знаеше какво да каже. Не я беше виждал от онази нощ — беше се уединил, оставаше извънредно в лабораторията, много по-дълго от обикновено, там и спеше. Дори ден-два избягваше да идва тук, да не би тя да го засече. Но през цялото време знаеше, че най-накрая ще му се наложи да застане лице в лице с нея. И да се изяснят.
— Здравей — тихо каза тя и му се усмихна. — Чудех се къде ли се изгуби. Оставях ти съобщения на комсета. Но сигурно не си ги получил. Казаха ми, че напоследък работиш много.
Той вдигна вежди, сякаш не знаеше нищо за съобщенията, ала не беше така. Прегледа ги. Бяха повече от дузина — молеше го да й се обади и да поговорят.
— Притеснявах се за тебе — тя се наведе към него и го лъхна мирис на жасмин. — Мислех си, че сигурно ми се сърдиш за станалото. Когато се събудих и те нямаше…
Той наведе глава.
— Не, не ти се сърдя.
Това поне беше вярно. Не й се сърдеше на нея, сърдеше се на себе си, задето се бе държал като пълен глупак. А сега го беше срам. Дълбок, пълен срам. Беше разочарован от себе си. Бе разочаровал и себе си, и Джелка.
— Виж, съжалявам — каза той. — Бях пиян и…
Тя се разсмя — тихо, предизвикателно.
— Не беше чак толкова пиян.
— Не исках да кажа това — погледна я отново в очите. Погледът му беше сериозен до смърт. — Искам да кажа, че не трябваше да го правим. Ако бях трезвен, никога нямаше да дойда в стаята ти.
— Искаш да кажеш, че не ти беше хубаво? — очите й, втренчени в неговите, бяха широко отворени. Тя протегна ръка, докосна пръстите му, обхвана дланта му. — Защото на мене ми беше хубаво. И не мога да престана да мисля за това. Ти и аз, Ким, заедно в мрака. Беше прекрасно. Не мислиш ли? Ти и аз и го правим… — тя потръпна и силно стисна пръстите му.
— Не трябваше — повтори той. Противеше се на докосването, на меката съблазън в думите й. — Има едно момиче…
Забеляза как трепнаха очите й. Първо изненада, после — бързо окопитване.