— Момиче? Искаш да кажеш, че харесваш някоя?
Той кимна.
— Дал съм й дума.
— Дума? — тя се усмихна, след това се намръщи. Двата израза образуваха странно съчетание на лицето й. — Каква дума?
— Нали разбираш, тя е много млада, а баща й… ами баща й е много влиятелен човек. Той не иска да се срещаме и я изпрати надалече. В колониите. Но аз й дадох дума. Аз…
Той млъкна — усети, че е казал много повече, отколкото е имал намерение. Но искаше Ребека, да осъзнае защо той не трябваше да прекарва онази нощ с нея.
Пръстите й бавно се отпуснаха. Тя отдръпна ръка, облегна се назад и закима със странно изражение.
— Значи така? Чук-чук и после чао, а?
Той се разтрепери.
— Не беше така. Ако бях трезвен…
— Ако ти си бил трезвен — тя поклати глава. Изведнъж лицето й се изопна, погледът й стана строг. — Не разбираш ли, Ким? Още ли не си разбрал? Или разбираш само от атоми и абстрактни сили? Това момиче… Тя няма да те чака. Щом баща й е против. Те ни мразят, Ким. Още ли не си го схванал? Може да се усмихват, докато ни използват, но дълбоко в себе си ни мразят. Ние сме родени в Глината. По-различни сме от тях. И заради това ни презират.
— Не — обади се той тихо, разтревожен от внезапната промяна в нея, от насъбралия се в дребното й телце гняв. — Някои да. Но не всички. Това момиче…
Тя се изправи рязко и впери поглед в него.
— Но ти наистина все още не си го разбрал, нали? Ние с тебе сме от една порода. Знаем как стоят нещата. Познаваме мрака там долу. Защото той е вътре в нас всеки час, всеки ден. И знаем какво е да страдаш, да те купуват и да те продават, да се отнасят с тебе като с най-обикновен предмет — тя потрепери и го изгледа дръзко. — Ние с тебе сме от една порода, Ким Уард. Още ли не си го разбрал? Ние с тебе сме едно. Храненици. Чифт. Подходящата двойка.
Той клатеше глава, ала част от него виждаше истината в думите й. Облиза устни и заговори. Беше му болно, че се е стигнало дотук.
— Това, което казваш, Беки… е вярно. Наистина с тебе си приличаме. Но само толкова. И онова, което стана… — той потръпна, — … беше грешка. Не разбираш ли, че беше грешка?
Тя стоеше и го гледаше: дълъг, сърдит поглед, който сякаш го смазваше с тежестта си. Без да каже нищо повече, се обърна и си тръгна. Тихо, внимателно затвори вратата след себе си.
Той поседя, втренчен във вратата. Знаеше, че не е свършило — не беше успял да я убеди, че е свършило. Извърна глава и забеляза, че на няма и шест крачки от него, някой го гледа.
— Туан Вен-чан!
Високият хуи сведе глава, усмихна се и оголи кривите си зъби.
— Ким… мога ли да седна при тебе?
— Разбира се. Моля… — Ким се надигна от стола си и лекичко се поклони за поздрав.
Туан седна, остави пред себе си своя чун и погледна към Ким.
— Изглеждаш ми притеснен, приятелю. Тревожи ли те нещо?
Ким сведе очи. Ако Туан е влязъл, докато говореха с Ребека, сигурно е видял, може би дори е подочул нещо. Но явно не беше за това. Той питаше Ким иска ли да поговори с него за проблемите си, да ги сподели.
Ким се поколеба за миг — чудеше се дали не трябва да запази всичко за себе си — но забеляза съчувствието и разбирането в погледа на високия хуи, кимна и се наведе към него.
— Ами виж сега…
— Какво става там горе?
Цен-ли стоеше до бюрото на Ли Юан, втренчен в екрана, вграден в повърхността му. Кънтящите металически звуци на кацащата совалка го бяха разтревожили и той бързо слезе тук, без да спира и да се консултира с никого.
Лейтенантът вдигна загриженото си лице към него.
— Не съм сигурен, господарю. Совалката на Чи Хсин акостира. Преди около три минути. Капитан Хенса отиде да го посрещне.
— Чи Хсин? — Цен-ли се разсмя, но чертите му оформяха неуверена гримаса. — Сигурен ли си?
— Кодираните сигнали бяха правилните. Никой освен личната охрана на Чи Хсин не би могъл да ги знае, господарю.
Цен-ли кимна, но се замисли. Тук има нещо нередно. Ли Юан щеше да ме предупреди. Той нямаше да замине, ако знаеше, че Чи Хсин ще идва. За миг остана наведен напред като в транс, сепна се и попита:
— На борда ли са вече?
Лейтенантът отмести поглед към друг екран.
— Да, дори в момента още излизат. Аз… — главата му отхвръкна назад, сякаш някой го беше ударил. Бузите му съвсем явно пребледняха, очите му се оцъклиха. — Ай-я…
Екранът почерня.
Цен-ли хукна — надолу по бавния виещ се коридор и по-нататък, към втората стая вляво, като пътьом кимна на стража. Наведе се над люлката, безцеремонно вдигна спящото бебе от завивките и се втурна през далечната врата. Хората се размърдаха, надигаха глави, докато той търчеше през стаите им или пък излизаха и викаха подире му, но нямаше време да се спира и да ги предупреждава. Сега дългът му беше само към Куей Джен. Но може би и за това беше вече твърде късно.