При люка, който водеше към кухните, стражът насочи дуло към него.
— Пусни ме! — ревна той и блъсна пушката. — От това зависи животът на твоя принц!
Стражът го изгледа със зяпнала уста как влиза вътре, след което кимна и се обърна да защитава люка — вече знаеше, въпреки че досега не го подозираше, че става нещо много лошо.
Кухните бяха празни. Цен-ли се спусна през дългите кънтящи стаи — чуваше собственото си хриптящо дишане, усещаше тежестта на полузадрямалото дете в ръцете си. Беше гушнал непохватно Куей Джен и силно притискаше малкото му телце — боеше се да не го изпусне или удари.
В дъното на кухните спря и задиша дълбоко, после се ослуша. Сега се чуваха отчетливи звуци на сражение — експлозии и далечни крясъци, след тях остър, приглушен писък. Зачовърка несръчно ръчното управление на люка и се промъкна в тесен кръгъл коридор, където му се наложи да се прегърби и да върви по-бавно. Сега всичко зависеше от бързината на натрапниците и от това, колко добре познаваха плана на мястото. Ако се бяха насочили право към централната зала, сигурно вече бяха стигнали дотам, но той беше готов да се обзаложи, че са постъпили другояче. Ако ги интересуваше тангът и семейството му, щяха да отидат първо там. Или поне така се надяваше.
В този тесен тунел звуците не достигаха до него. Но в края му стигна до ярко осветен кладенец и шумът се завърна. Гласове. Грубите гласове от Средните нива. Преглътна — беше разбрал. Терористи!
Трудно му беше да прецени от колко далече идват гласовете. Можеха все още да са долу, в далечния край на залата, а можеше и да са точно над него. Ако бе така, двамата с Куей Джен бяха обречени.
Прекоси откритото пространство, после внимателно постави на пода увитото в одеяла дете, като се молеше то да не се събуди и да не заплаче. Изправи се — дишаше тежко — и отвори едно от дузината чекмеджета, вградени в стената, за да извади бебешки скафандър. Бързо облече детето и запечата скафандъра; провери дали кислородният апарат работи, преди да прикрепи шлема. Бръкна в друго чекмедже, извади собствения си скафандър и го облече.
За обличането на защитните костюми бе загубил повече от две минути. Сега повече отвсякога трябваше да бърза.
Тук, в „долния“ край на двореца, имаше само един съвсем тесен тунел от повърхността към централната зала. Това беше сервизен и авариен изход, с една-единствена стълбичка в средата на обикновена метална тръба. Цен-ли притисна детето към себе си и започна да се изкачва към залата. Докато напредваше по стъпенките, щеше да става все по-безтегловен. Тъй като носеше детето, трябваше да внимава. Последната част на изкачването щеше да е неловка и трудна.
А може би просто вече го чакаха.
Ким седеше на ръба на бюрото и преглеждаше последните резултати заедно с Фен Во-шен и още един негов помощник, когато вратата в дъното на лабораторията се отвори с трясък.
— Беки…
Изправи се срещу нея. Бе минал малко повече от час, откакто се бяха видели, ала Ребека изглеждаше ужасно. Очите й бяха потъмнели и подпухнали, косата й — разрошена. Дрехите й бяха скъсани — беше ги съдрала или срязала — и те висяха на парцали като дрипите на някой просяк от долните нива. Но това беше нищо в сравнение със странната осанка, с напрегнатата животинска стойка, с яростната враждебност в очите й.
Постоя така известно време, облещена срещу него, после бавно, много бавно започна да се приближава към него. Движенията й бяха странно непохватни и той веднага разпозна тази непохватност. Такъв беше и Люк, преди да дойдат и да го отведат. Уил също. И най-накрая Дейо. Един след друг — като нестабилни съчетания на атоми, които яростно се разпадат.
Беше регресирала. Беше се върнала отново в предишното си състояние — такава, каквато беше там, в мрака на Глината. Или почти такава, защото в очите й все още проблясваше искрица разум — съвсем слаб проблясък там, където преди беше горял яркият огън на интелекта.
Фен Во-шен го докосна по рамото.
— Да извикам ли охраната?
— Не — и Ким протегна ръка сякаш за да му прегради пътя. — Не, Фен, сам ще се оправя.
Фен бавно се изтегли назад, като дръпна и асистента.
Ребека бе спряла на три крачки от Ким. Тялото й беше напрегнато, сякаш се готвеше за скок. Докато я гледаше, той почти виждаше как мракът изтича от нея. Мракът — огромната сила на унищожението — се изливаше от очите й, от устата й, от стегнатите мускули на крайниците й. И все пак не беше напълно подивяла. Нещо я удържаше — тъничка, трепереща нишка разум.