Разум… или мания.
Тя леко вирна брадичка, сякаш душеше въздуха, вдигна ръка и го посочи.
— Не беше прав, Ким. Не си разбрал.
Ръката й трепереше — движението още повече подчертаваше крехкостта й, сякаш всеки миг тя щеше да се разпадне. Устата й се разкриви, като че ли някаква жизненоважна връзка между нея и мисълта й беше прерязана. После заговори:
— Трябваше да сме двамата. Ти и аз. Заедно като Ин и Ян, до самия край — тя се разтресе; ужасното напрежение я караше да трепери. — Ти си мой, Ким Уард, още ли не си го разбрал? Мой. Така е писано.
Тя се приближи, вперила свиреп, предизвикателен поглед в него. Едно мускулче на бузата й подскачаше яростно, сякаш нещо се е промъкнало под кожата й.
— Но ти не го искаше, нали? Искаше нещо по-добро, а? Нещо по-изящно — избухна в студен смях. Ухиленото й лице погрозня, гласът й изведнъж се изпълни с жлъч. — Мислиш се за кой знае какво, нали? Мислиш си, че тук наистина те искат. Само че не е вярно. Ние не сме като тях. Ние сме Глина, Ким. Глина. И те никога няма да ни позволят да го забравим. Всеки път, когато ни се усмихнат, е лъжа. Всяка тяхна дума е измама. Но ти не го виждаш, нали? Светлината тук те е заслепила. Толкова те е заслепила, че не виждаш мрака под повърхността на всичко.
Тя бавно килна глава настрани, вдигна я, огледа го от странен, неестествен ъгъл.
— На всичко. Дори и на твойта скъпоценна. Но ти нямаше да ме изслушаш, нали?
Той присви очи.
— Какво искаш да кажеш?
Тя се усмихна със зловеща, тържествуваща усмивка.
— Наблюдавах те… знаеш ли това? Следях те през всичките тези три години. Записвах си какво правиш, с кого се срещаш. И така разбрах.
Усмивката й бавно помръкна. Под нея имаше мрачна, твърда горчилка.
— Толонен, нали? Толонен я изпрати далече. Открих това-онова.
Той мълчеше, ала думите й го плашеха.
— Толонен — повтори тя и лицето й се изопна. — Джелка Толонен. Твоята светлина. Но знаеш ли какво е направила? Едва не е убила човек, ето какво. Млад кадет. Нападнала го и почти го убила на място.
Той поклати глава.
— Лъжеш.
— Нима? — тя се разсмя горчиво. — От това, което съм чувала, излиза, че твойта Джелка е едно малко чудовище. Чух например, че…
Звукът от плесницата стресна Ким. Усети, че Ребека залитна назад, че Фен извика зад него, но мигът преди това му се губеше в пълен мрак.
Леко разтърси глава, сякаш да се освести и пак я погледна. Ребека стоеше там, вдигнала ръка към лицето си. Погледът й беше стреснат, сърдит.
Какво беше казала? Сега пък какво?
Погледна ръката си. Дланта го смъдеше, сякаш беше напръскана с антисептик. Пак я погледна, видя червения белег на бузата й. Отначало не разбираше връзката — имаше някаква празнина, в която всичко се губеше… после осъзна. Беше я ударил. Заради нещо, което беше казала. Заради…
Тя приклекна насреща му — всяка нейна клетка, всеки неин атом срещу него. За онзи кратък миг от мрак нещо в нея се бе променило. И последната светлина бе изтекла от нея, унищожена от удара. Съществото срещу него бе по-скоро животно, отколкото човек. Но въпреки това сърцевината й си оставаше недокосната, невредима. Точно това я движеше сега. То и нищо друго.
Гласът й също се беше променил; беше изгубил външния блясък, полировката, които притежаваше само преди секунди. Сега бе груб и гърлен, думите се откъсваха несръчно от устните й като чирепи от счупени грънци.
— Тиий и яаааз — изръмжа тя и замахна с ръка като с лапа. — Тиииий и ааз. Кххим. Ззай-дноууу. Глинна. Ний сссме Глинна.
— Не — извика той, отвратен от ужасните звуци, които издаваше. — Не, Беки, моля те, недей — но беше твърде късно. Тя изръмжа, озъби се и се хвърли към него.
Той я отблъсна и тя се стовари по гръб на бюрото, но само след миг отново се метна към него. Посегна да му избоде очите.
— Беки! — той я блъсна втори път. Почти не усети как Фен мина зад него и изтича до вратата. — В името на всички богове, Беки, не!
Но тя вече не разбираше от думи. С дивашка ярост, която го стресна, отново се хвърли срещу му. Сграбчи го силно, сякаш искаше да го повлече надолу, към бездните, които обитаваше сега. И този път той знаеше, че трябва да й причини болка, за да я спре.
Замахна сляпо: заудря я по лицето, по шията, по гърдите. Яростта на ударите я изненада и тя отпусна хватката си около врата му. Залитна назад, той стовари юмруците си върху й и тя се свлече на колене. И когато се готвеше да нанесе още един, последен удар, се разнесе вик:
— Уард! Недей!
Ким се сепна и се огледа. Ребека стоеше на колене до него, обърнала лице нагоре, а очите й бяха празни, невиждащи. По тялото й премина тръпка, след това мъничкото й телце бавно се строполи на пода.