Убих я — помисли си ужасен. — Убих я…
Шрам притича до него и пое контрола над положението. Нареди на стражите да вържат безчувственото момиче и да го отнесат, обърна се към Фен и му нареди да оправи стаята. Но Ким не забелязваше нищо. Изведнъж отново се беше върнал в Рехабилитацията, коленичил до повредената клетка, втренчен в безжизнената птица — видението бе толкова истинско, сякаш ако протегнеше ръка, щеше я докосне.
Пак — помисли си и изпусна въздишка. — Събития като вълнички в огромния океан на Времето, тъмни кръгове, които се разпълзяват към далечния бряг на бъдещето.
Изстена — сети се за изгубените приятели. Първо Люк, после Уил и Дейо, а сега и Ребека. Бяха от Глината, всеки един от тях, направени от кал и оформени от мрачните обстоятелства. Но защо? Какъв смисъл имаше от тяхната смърт? Каква причина? За да продължава той нататък? Не. Нямаше смисъл. Никакъв смисъл.
— Уард!
Шрам бе вперил загрижен поглед в него и го разтърсваше.
— Ела на себе си, Уард! Свърши вече. Няма я. Прибрахме я.
— Прибрахте я?
Ким се обърна, погледна към Шрам и видя зад очите му дивашката радост, която трагедията предизвикваше в този човек. За него подобна тъжна случка беше триумф, ново доказателство за правотата му — че Глината си е Глина и никога не може да се издигне, да стане наистина човек. Но Шрам не разбираше. Никога нямаше да разбере. Трябваше да е живял там — първо в мрака, после в Единицата заедно с Люк и Уил, Дейо и Ребека.
Ким въздъхна — за първи път осъзна колко огромна е загубата. Те бяха нещо. Нещо ярко, хубаво, чудесно. Имаше време, когато те обещаваха всичко. Като прекрасна златоока птица. Птица в клетка — която никога не е летяла.
— Хайде пак на работа — подкани го Шрам и го докосна по рамото, но Ким отблъсна ръката му.
— Не ме пипай! — погледна го той сърдито. — Не смей да ме пипаш!
Видя как в очите на мъжа проблесна гняв и усети как в отговор нещо дълбоко вътре в него се втвърдява. Роб или не, той нямаше да търпи това нито миг повече. Оттук нататък щеше да се бори, когато и да се сблъскаше с нещо подобно — не само заради себе си, но и заради онези, които вече ги нямаше и не можеха да се борят. Заради децата на мрака, които бе обикнал… и бе загубил.
Заради Люк, Уил и Дейо… и най-накрая заради Ребека.
— Извикай Кембъл — той впери дързък поглед в Шрам. — Веднага! Кажи му, че искам да говоря с него. Кажи му, че искам да се махна оттук.
Ръбовете на отвора бяха още горещи от огъня, с който си бяха прогорили пътя дотук. Ю се промъкна през него внимателно, сви се и се оттласна, както я бяха учили. Движението я отпрати към отсрещната стена, където безжизненото тяло на лейтенанта от охраната се бе отпуснало на стола, а ръцете му плуваха във въздуха пред него. Големи мехури кръв и мозък се надигаха от кървавата каша на мястото на главата му. Без изобщо да я е грижа, Ю го бутна настрани.
Бързият оглед й показа, че човекът не е имал възможност да повреди пулта. Тя се обърна и погледна към дупката. Един от колегите й надничаше оттам.
— Е? — подвикна той нетърпеливо. Използваше късовълновата честота, с която се свързваха помежду си.
— Всичко работи — отговори жената до бюрото. — Веза може пак да включи тока. Записите са у мене.
Тя се наведе над трупа, извади две малки касети от джоба до яката си и ги пъхна в плота на пулта. Нямаше ток само две минути и половина, но времето беше достатъчно, за да задрънчат алармите долу в Чун Куо. Ескадрон от бързи, тежковъоръжени бойци сигурно вече се е отправил към тях. Записите трябваше да ги заблудят, може би дори да ги задържат за известно време, докато работата напреднеше.
Токът се включи изведнъж. На единия екран тя видя двама от техните, които стреляха в някакъв коридор; куршумите описваха дъги — кориолисов ефект, за който ги бяха предупредили. На другия екран видя фигура в копринени одежди, която плуваше безжизнена, по очи, в живописен басейн. Сред дългите черни кичури на косата се различаваше тъмночервено петно. На третия екран се виждаха двама стражи, които чакаха с гръб към голяма, покрита с тежка украса врата. Изглеждаха изплашени до смърт, ала решени да устоят.
Тя погледа още малко като омагьосана, после се извърна и се захвана за работа.
Криз стоеше на наблюдателната площадка и гледаше света под краката си. Често в потока на мислите си тя се беше спирала и бе поглеждала надолу за миг. Но сега беше друго. Този път беше наистина. Усещаше студеното разстояние под себе си. Сякаш само лист прозрачен лед я отделяше от това огромно пространство. Тя потрепери и погледна към стълбите, заслушана в непрекъснатия поток от новини, който се изливаше в ухото й.