Ван Со-леян обаче наистина беше озадачен. Чи Хсин го забеляза, намръщи се и като че ли се отдръпна от екрана.
— Искаш да кажеш, че нищо не знаеш?
Ван поклати глава — изведнъж го присви стомахът.
— Не… Значи е станало нещо?
Чи Хсин си пое дъх и му обясни по-спокойно:
— Получих новината едва преди минута. Ли Юан е мъртъв. Заедно с цялото си семейство. Янджин е разрушен. Паднал е от небето.
Ван Со-леян усети как го облива мощна вълна от възторг, но лицето му си остана сковано като маска.
— Ах… — само това успя да каже. Но новината беше като нежен вятър, повял след вековна суша, знак за разведряващия дъжд, който идва.
Чи Хсин заговори отново.
— Значи нищо не си знаел?
Ван поклати безмълвно глава. Но щом чу новината, изведнъж разбра. Мах! Мах вече се беше включил!
— Кой знае освен тебе?
— Личните ми прислужници. И неколцина от охраната ми.
— Значи няма проблеми. Совалката е била унищожена при експлозията. Без съмнение никой не би могъл да я проследи до тебе.
Щом го каза, вече знаеше какво трябва да предприеме. Кого да подкупи, кои записи да унищожи. Щеше да има следи. Движението на совалката щеше да бъде записано. Но трябваше да се вземат мерки — и то веднага — всичко да се заличи.
— Никакви оцелели ли няма?
— Никакви.
Отново с мъка успя да скрие бурната радост, която го обзе при тази новина. Пое си дъх и кимна.
— Остави на мене, Чи Хсин. Ще се погрижа да не останат никакви следи.
— Заклеваш ли се, че нищо не си знаел, Со-леян?
Ван отприщи гнева си.
— Не ме обиждай, братовчеде! Нищо не знаех. И макар че тази новина ме радва, никак не ме радва вестта за твоите страхове. Мой дълг е да ти помогна, братовчеде.
Чи Хсин се умълча, след което едва-едва кимна.
— Това не ми харесва, Со-леян. Нито пък споделям радостта ти от новината. Тя удря в сърцето всички нас. Знам колко мразиш Ли Юан, но помисли. Можеше и да си ти или пък аз. Който го е направил, той се е целил в Седмината — не само в Ли Юан.
Ван сведе глава уж засрамен.
— Съжалявам. Прав си, Чи Хсин. Но няма да плача, щом ме изпълва радост.
Чи Хсин се втренчи в него, после се извърна в профил към Ван Со-леян.
— Съзнаваш ли какви проблеми ще ни навлече това?
Съзнаваше го. И когато Чи Хсин изчезна от екрана, остана там, разкъсван между гнева и радостта — радост от новината и гняв заради това, че Мах беше изпреварил новите предложения в Камарата. Прибързаността на Мах щеше да му докара големи проблеми. И все пак… Де да можеше всеки ден да му носи такива проблеми! Бързо изтри секретен код, чрез който знаеше, че ще се добере до Мах и заличи всички следи зад себе си. По този начин се подсигури да няма никакъв контакт с него през деликатния период от няколко седмици, който му предстоеше.
Значи оставаше само да уреди въпроса със совалката. А това, както и всичко друго, щеше да стане чрез определени хора от домакинството на самия Чи Хсин. Те не знаеха с кого си имат работа — знаеха само, че като му я свършат, забогатяват. Нека се опитат да го проследят. Няма да успеят?
Ван Со-леян стана и се върна в спалнята на мъртвия си баща. Беше твърде възбуден и не можеше да заспи. И да не успеят да очистят името на Чи Хсин, не беше кой знае колко важно. Седмината щяха да останат Петима. А без Ли Юан…
Разсмя се, притича до прозореца и дръпна завесите. Навън беше тъмно, луната светеше ниско над земята. След два часа щеше да се съмне. Протегна напред ръце с разтворени длани и ги погледна. Какви гладки бели длани… Дълго време ги съзерцава така, след това бавно ги сви в юмруци и се усмихна.
Нека да го обвиняват. Неговите ръце, ръцете на Ван Со-леян, щяха да са чисти.
Обърна гръб на прозореца и видя себе си там, в Съвета, срещу разгневените лица на Цу Ма и Ву Ши, обуздал собствения си гняв.
— Отнасяте се несправедливо с мене! — чу се да казва. — Нищо не знаех за това!
Беше истина. Разсмя се радостно. Да, този път това беше почти истината.
Ли Юан лежеше в тъмната стая, потънал в скръб — тъгата притискаше гърдите му като огромна тежест и го смазваше; черен, тежък воденичен камък, под който лежеше безпомощен. Всяко движение му струваше усилия, всеки с мъка поет дъх беше предателство. Към мъртвите.
В тоя миг на вцепенение, на безсмислена празнота някой се промъкна в стаята и коленичи до него. Цу Ма. Усети ръката на по-възрастния на тила си, сред тъмната коса; усети мокрото му чело, мекия допир на буза до неговата. Със затворени очи притисна силно другия към себе си и тлеещата скръб се заизлива от него. Когато болката сякаш понамаля, усети как Цу Ма се отдръпва и го пусна. Надигна се — чувстваше се кух, втренчил празен поглед в мрака.