— Такава загуба…
Цу Ма не довърши думите си. Ли Юан бавно извърна лице към него. Усещаше натиск горе в гърдите — пареща нужда да каже нещо, ала нищо не му идваше на езика. Закашля се и едва не се задави, после изведнъж наведе глава — острата болка пак го прониза.
В дъното на стаята вратата се отвори бавно.
— Чие хсия…
Цу Ма извърна глава, стана и се приближи.
— Какво има?
Последва бърз шепот и Цу Ма се върна.
— Юан… моля те, ела и си измий лицето. Генерал Райнхарт е дошъл. Има новини.
Ли Юан се изправи бавно. На светлината, която идваше откъм отворената врата, лицето на Цу Ма се виждаше ясно. Виждаше зачервените му очи, мокрите му бузи.
— Райнхарт? — запита той. — Мислех, че никой не знае…
Намръщи се и отмести поглед към прислужника на вратата.
Щом Райнхарт знаеше, че са тук, значи имаше пробойна в охраната. Знаеше само Цен-ли.
Цу Ма протегна ръка и го хвана за лакътя.
— Поосвежи се, братовчеде. После ела в кабинета ми.
Ли Юан впери поглед в него и поклати глава.
— Не. Ще дойда така. Сълзите не са повод за срам.
Докато вървяха, прислужниците и стражите свеждаха глави — не смееха да ги погледнат. Всички знаеха за случилото се. Мълвата беше плъзнала из двореца преди час. Ала въпреки това не можеха да не забележат осанката на Ли Юан. Такова достойнство в скръбта. Такава сила.
В кабинета на Цу Ма Ву Ши се приближи до него, прегърна го и излезе. Цу Ма кимна на личния си секретар и също излезе. Секретарят се поклони ниско, приближи се до вратата в дъното и я отвори. Райнхарт влезе в стаята.
— Тук съм, ако имате нужда от мене, чие хсия — поклони се отново секретарят, излезе и затвори вратата зад себе си.
Ли Юан остана в стаята със своя генерал.
— Кой ти каза, че съм тук, Хелмут?
— Цен-ли, чие хсия.
Ли Юан млъкна озадачен. Райнхарт не беше въоръжен, но тангът продължаваше да подозира някакъв капан.
— Кога ти го каза?
— Преди по-малко от час, чие хсия.
Ли Юан се разтрепери. Ти не си ли чул? — едва не кресна той, но после осъзна, че Райнхарт трябва да е чул всичко още преди да са съобщили на него. Пристъпи напред.
— Какво искаш да кажеш?
— Само това, че говорих с него, чие хсия. Той ми каза къде сте. За мене… — генералът се поколеба и се усмихна плахо. — За мене беше голямо облекчение, господарю.
Ли Юан разбра веднага.
— Смятал си, че съм мъртъв?
— Целият свят смята, че сте мъртъв.
— А Цен-ли? — Ли Юан направи крачка напред. Съмнение и надежда се бореха на лицето му.
— Жив е, чие хсия. И той, и Куей Джен.
Ли Юан се разсмя слисано.
— Куей Джен? Жив?!
— Един разузнавателен кораб ги прибрал. Ракетата им била повредена, но на тях им нямало нищо.
— Ракетата ли?
— Малка сервизна ракета. Оцеляла след експлозията. Извадили късмет. Сред отломките и тя изглеждала като отломка. Само визуалният контакт ги спасил.
Но Ли Юан почти не го слушаше. Той бързо прекоси стаята, наведе се над бюрото на Цу Ма и огледа уредите. Нетърпеливо се обърна към Райнхарт:
— Къде са те сега? Как мога да се свържа с тях?
Генералът се приближи, набра кода, отдръпна се и остави Ли Юан сам, надвесен над екрана.
На екрана се появи лице на войник, който бързо се поклони и повика някого. Личеше си, че са очаквали този момент.
— Цен-ли! — възкликна радостно Ли Юан, щом познатото лице се появи на екрана. — Как си?
Цен-ли се поклони и се усмихна. Очите му бяха мокри.
— Живи сме, ваше височество.
— А синът ми? Къде е синът ми?
Друг войник донесе Куей Джен и го подаде на Цен-ли. Той отново се обърна към екрана, гушнал заспалото детенце. Движението разбуди Куей Джен. Той се протегна, разплака се и взе да удря Цен-ли с ръчичка по врата. След това се успокои и млъкна.
— Куей! — тихо го повика Ли Юан. По бузите му се стичаха радостни сълзи. — Малкият ми Куей…
Цен-ли мълчеше. Силни чувства едно след друго се сменяха на лицето му. Той се овладя и заговори отново:
— Бяха Ю, ваше височество. Чух ги. Но корабът… — поколеба се, но изплю камъчето: — Беше совалката на Чи Хсин. Със секретните му кодове.
Ли Юан изправи гръб. През тялото му премина тръпка. Стана му студено.
— Сигурен ли си, Цен-ли?
— Стражите ви бяха прекрасни, ваше височество, ала бяха предадени.
Ли Юан изстена. Временното му облекчение, че са живи, го бе заслепило за всичко останало. Ала съпругите му си бяха мъртви, а дворецът — разрушен. Сега се оказа, че и Чи Хсин го е предал.
— Значи не е Ван Со-леян? — произнесе тихо.