— Ами ти, Чи Хсин? С тебе какво да правим?
— Това са глупости… — обади се Ван, но преди да успее да каже още нещо, Ли Юан се обърна и грубо, почти брутално запуши устата му с длан и бутна главата му назад. Заговори яростно, като на васал:
— Млък, Ван Со-леян! Сега ще си мълчиш! Ясно?
Ли Юан рязко дръпна ръка, изгледа сърдито Ван, обърна се и остави Ван да опипва охлузените си устни. По бадемовите му очи си личеше, че е готов да убива.
Ли Юан пак прекоси стаята и се надвеси над Чи Хсин. Сега на лицето му бе изписано отвращение.
— Говори, Чи Хсин. Какво да те правим?
— Да ме правите ли? — Чи Хсин се обърна и погледна другите трима зад Ли Юан умолително, но и те го гледаха също толкова сурово, колкото и Ли Юан. Щом го забеляза, Чи Хсин пак сведе покорно глава. — Няма прецедент — прошепна той.
— За разрушаване на двореца няма — обади се Ву Ши, ала Ли Юан беше безкомпромисен.
— Ти предаде най-свещеното доверие, Чи Хсин — онова, което свързва нас, длъжните да управляваме Чун Куо. Самият аз бих искал да те видя мъртъв, а синовете ти — заровени в земята до тебе. Но не решавам сам за себе си. Трябва да преценим как най би подобавало да действаме според длъжността си.
Ли Юан млъкна и се обърна към застаналите малко по-нататък трима тангове.
— Трябва да вземем решение още сега и да действаме веднага. Точно в този случай не бива да се показваме нерешителни. Има хора, които биха се възползвали от очевидното объркване сред нас — пое си дълбоко въздух и най-после го изрече: — Чи Хсин трябва да се раздели с властта.
— Не! Не можеш да направиш това! — гневно кресна Ван Со-леян. — Тук сме шестима! Трябва да изчакаме Ху Тун-по! Трябва да се свика Съветът!
Ли Юан се напрегна, ала не погледна към него. Когато отново заговори, думите му бяха премерени, сякаш Ван не беше казал нищо:
— Чи Хсин трябва да го направи заради нас. Трябва да излезе пред света и да си признае стореното. И тогава пред всички да се откаже от властта. А земите му да минат под управлението на Седмината. Ще управляваме Южна Америка като колония, с губернатор, който ще ни докладва направо в Съвета.
И Чи Хсин, и Ван Со-леян мълчаха. Ву Ши, най-старият от тях, беше този, който се обади:
— Така трябва да стане. Заради всички нас. А ти, Чи Хсин, ще станеш спящ дракон. Ще се оттеглиш в имението си и няма да се бъркаш повече в работите на света. Жените и синовете ти ще живеят, ала няма да наследят нищо.
При тези думи Ван Со-леян скочи и застана между Ли Юан и останалите.
— Пак казвам: така не може! Това трябва да го реши Съветът!
— Значи си против? — сърдито го сряза Цу Ма.
— Има традиция… — започна Ван, ала Ли Юан го прекъсна:
— Ще гласуваме. Още сега.
Ван Со-леян се обърна ядосано към него:
— Не! Така не е редно! Няма го Ху Тун-по. Не можем да действаме така!
— Тъй ли? — изхриптя Ли Юан. — Значи още не си ме разбрал, братовчеде? Жените ми са мъртви, дворецът ми — взривен в небето. А ти ми говориш за традиция… — изсмя се презрително. — Щом се притесняваш толкова, хайде да се съобразим с традицията по следния начин: ще броим братовчеда Ху за глас „против“. Така ще бъде ли честно, Ван Со-леян? Редно ли ще бъде?
Ван се наежи.
— Ами Чи Хсин?
Ли Юан поклати глава.
— Чи Хсин няма думата.
— Няма думата?
Ли Юан заговори ядно. Изговаряше всяка дума отделно, натъртено:
— Ще бъде както казах. Той няма думата.
Ван Со-леян го гледа втренчено още миг, след това рязко се извърна.
— Правете каквото си щете тогава. Аз не участвам.
— Чисти са ти ръцете, а, братовчеде? — изрече Цу Ма. Но сега това нямаше значение. Все едно че го беше казал Ли Юан.
— Ще го направиш ли? — Ли Юан сведе очи към Чи Хсин.
— Имам ли избор?
— Не ти — поправи го Ли Юан. — Ние нямаме избор. Сам аз, както вече казах, бих те убил моментално.
Чи Хсин се поколеба, наведе се още по-ниско и нещастно долепи чело до пода.
— Тогава ще направя каквото кажете.
Ли Юан стоеше на балкона пред покоите на мъртвите си съпруги, обгърнат с плътно наметало. Беше тъмно и хладно. Над него тънък, разпокъсан облак се носеше на пресекулки в небето. През гъстите листа на лозата светлината на нащърбената луна покриваше всичко с матово сребро.
Куей Джен спеше. Бяха изпратили Цен-ли вкъщи при братята му. Под Ли Юан в двора на двореца мълком обикаляха двама стражи. Като че ли само той нямаше покой. Обърна се, въздъхна, загледа се в тихите, празни стаи и в главата му нахлуха спомени.
Колко странно. Преди, ако го бяха попитали, би казал, че онова, което изпитва към тях, не е любов, а по-скоро топла привързаност, чувство за комфорт, сигурно би се усмихнал унесено и би поклатил глава, озадачен от въпроса. Но едва сега разбираше колко глупав е бил. Колко детински е разсъждавал. Едва сега, когато скърбеше, че ги е загубил, най-накрая беше разбрал колко много означават за него.