Любов. Колко ясно чуваше сега думите на баща си. Любовта беше онова, което се проваляше. Любов, нещо твърде безплътно, твърде крехко, за да можеш да го запазиш и задържиш, и все пак в края на краищата нямаше нищо по-силно и нищо по-истинско от любовта.
Потръпна, протегна се — беше неописуемо изтощен. В големия свят дори в този миг ставаха огромни промени. Под ръководството на Ву Ши Чи Хсин напускаше властта и назначаваха губернатор, който да управлява континента Южна Америка. Ала тези промени, колкото и огромни да бяха, му се струваха нищо в сравнение с промените в сърцето му. Тях нямаше как да измери. Те засенчваха самите звезди и хвърляха гигантски черни сенки върху наблюдаващото око.
Да — помисли Ли и наведе глава. — Смъртта, а не любовта е господар на този свят.
И както стоеше там и гледаше празните стаи, той си спомняше ту това, ту онова. Сред празнотата виждаше как втората му съпруга, Лай Ши, се обръща и го поглежда, а после се засмива с онова странно, закачливо трепване на устните, както умееше единствено тя и което го караше да се усмихва. Зад нея най-младата, Фу Ти Чан, четеше стар любовен роман. Черната й като въглен коса — изящен воал над бледото й лице. Тя извърна поглед към него и дъхът му секна — изведнъж невинността в черните й очи му се бе сторила прекрасна. А обърнеше ли се, виждаше Миен Шан там, в дъното на стаята, пред голямото огледало, как се усмихва, докато люлее сина си, и тихичко му пее. Колко обичаше странния начин, по който присвиваше устни, докато пееше! Колко му липсваше сега…
Спомените се стопиха, изчезнаха. Празни стаи — помисли си той. — Това ми остана. Празни стаи.
Допря длан до врата си — пръстите му бяха странно топли върху охладената от нощта плът. Той натисна, после леко подръпна кожата — усещаше силата на мускулите, твърдата кост отдолу; всичко бе толкова маловажно, толкова преходно. Прах, който вятърът ще разпилее. Може би тогава беше най-добре да си отиде така, както си бяха отишли те — в един кратък, внезапен взрив от болка. Болка, а после… нищо.
— Най-добре… — изрече го тихо, отпусна ръка и скръцна със зъби срещу внезапно облялата го вълна от чувства. Най-добре? Кой ли знаеше какво е най-добре? И все пак той беше длъжен да знае — или поне привидно да знае. Точно това правеше скръбта му различна, особена. И въпреки всичко беше само скръб, същата като скръбта на безбройните милиони, страдали от самата зора на човечеството досега.
— Вечно ли ще е така? Трябва ли сърцето да се превръща в камък?
Остана там дълго — чувстваше се някак отвратен от себе си. След това рязко прекоси стаята, отиде при спящия Куей Джен, събуди бавачката и й нареди да приготви детето за път.
Фей Йен го посрещна в голямата зала на Хей Шуй. Не я беше предупредил, че ще идва, и тя не бе успяла да се приготви. Беше си наметнала бледосин халат и прибрала назад дългата си черна коса, но лицето й не беше гримирано, нито ноктите — лакирани. От години не я беше виждал толкова естествена. Колебливо, с изписана на лицето й дълбока почуда тя се приближи към него и коленичи в краката му със сведена глава в очакване на нарежданията.
— Чу ли? — попита той тихо.
Тя кимна едва-едва и застина.
— Аз… — той се огледа. Усещаше присъствието на стражите пред вратата, на бавачката зад него, гушнала Куей Джен. Извърна се рязко и им махна, че са свободни. После се наведе, повдигна брадичката й и я накара да го погледне.
— Трябва да поговоря с тебе. Аз…
Очите й — най-прекрасното нещо в нея — го накараха да изгуби дар-слово. Той коленичи близо до нея — усещаше топлия й сладък мирис, голотата й под халата и искаше само да я прегърне, да затвори очи и да я притисне към себе си.
Тя се дръпна назад.
— Защо?
Стрелна с очи ръката му, увиснала неловко във въздуха между главите им, а след това отново срещна погледа му. Напрежението в очите й го изненада.
Отдръпна ръка и сведе глава. Как да й обясни какво го е накарало да дойде? Беше нещо повече от внезапен импулс, ала знаеше колко неразумно ще прозвучи. Всичко между тях бе свършило още преди години. И да дойде сега тук…
— Какво искаш, Ли Юан?
Гласът й сега беше по-мек. Погледна я — не знаеше какво да очаква — и забеляза, че го гледа странно. Очите й сякаш искаха да го погълнат.
— Мислех си… — започна жената и млъкна. Леко отвори уста — мека и влажна — там, пред него, също като в сънищата му.