— Мислех си за тебе — изрече той. — За нас.
Забеляза болката в очите й и за първи път осъзна, че и тя е страдала; видя празнотата, която никакви случайни любовници не можеха да запълнят. Бавно, нежно протегна ръка и я погали по бузата.
— Недей — отрони тя, но бузата й леко се притисна към пръстите му и превърна думите в лъжа.
Той потръпна.
— Те са мъртви…
На лицето й пак трепна болка — ужасно беше да я гледа такава. И тя кимна.
— Обичаше ли ги?
Пръстите му замряха.
— Мислех, че не ги обичам. Но сигурно съм ги обичал… Боли.
Тя сведе глава. Очите й се бяха насълзили.
— Затова ли си дошъл? Заради тях?
Той пое въздух — дълбоко, продължително.
— Не знам.
За миг си помисли дали да не й разкаже за онзи миг — отвън, в тъмното, под луната — когато ясно бе прозрял всичко. После поклати глава.
— Не — каза й най-сетне. — Не е заради това. Или не само заради това. Ти… ти ми липсваше.
— Аз съм ти липсвала… — в гласа й отново трепна предишната мъка. Видя как се смръщи лицето му и омекна. — Ли Юан, аз… — отпусна глава надолу и преглътна. — Съжалявам. Трудно е. Понякога е по-трудно, отколкото бих могла да го понеса.
Той кимна.
— Знам.
Погледна я по-внимателно, забеляза малките, едва видими бръчици около очите, устата и по шията й и си спомни, че е по-голяма от него с осем години. Съпруга на мъртвия му брат, а някога — и негова. Ала все още беше красива. Все още беше най-красивата жена, която бе виждал някога. Отново му се прииска да я целуне, да я прегърне, ала нещо го удържаше. Между тях стоеше смъртта и хвърляше мрачна сянка помежду им.
Той се изправи, извърна се.
— Не знам какво искам. Объркан съм. Мислех… Мислех си, че ако дойда тук, всичко ще се изясни. Че всичко пак ще бъде като преди.
Тя се разсмя — за първи път. Тъжен, грозен смях. Той се обърна към нея и забеляза, че цялата мекота на лицето й е изчезнала.
— Нарочно ли си толкова жесток, Ли Юан, или в тебе все още има някаква болнава невинност, която те прави толкова безчувствен?
— Не исках да…
— Винаги го правиш, без да искаш. Просто го правиш.
Тя се облегна назад, впила сърдит поглед в него — всичкото й смирение беше изчезнало. Изведнъж отново заприлича на жената, която познаваше и с която бе живял. Равна нему. Винаги равна нему.
— Такъв глупак ли си, че не разбираш?
Той поклати глава, ала вече бе започнал да разбира.
— Не може да е като преди — тя се изправи бавно и се приближи към него. — Не само смъртта ни разделя. Не само другите жени и мъже. Времето ни е променило, Ли Юан. Направило те е такъв, какъвто си. Мене също. Останала е само външната форма — похабени от времето обвивки, които приличат на нас, някогашните — погледна го в очите. — Не можем да се върнем назад, Ли Юан. Никога.
Той мълчеше разколебан.
— Обичаш ли ме още? — попита го тя изведнъж. Погледът й беше яростен, безкомпромисен, но в очите й виждаше и нещо друго — нейде дълбоко навътре; може би го криеше дори и от самата себе си. Слабост. Нужда. За първи път и той се усмихна — с нежна, жалостива усмивка.
— Никога не съм преставал да те обичам.
Цялото й лице сякаш трепна и се преобрази — стана по-грозно, изкривено от болка, но и някак си по-красиво. Не го бе очаквала. Дори да се беше надявала, отговорът му я изненада.
Тя сведе очи, извърна се. Изведнъж цялата ярост я бе напуснала. Гърдите й се повдигаха учестено, опряла беше ръце на кръста, сякаш за да удържи чувствата си. Но щом се обърна, на лицето й се изписа гняв.
— Тогава защо? Защо стана това, щом е вярно?
Не знам — помисли си той и за първи път разбра, че е така. Дали можеше да се поправи? Той беше виновен за всичко, което се бе случило между тях. О, да, тя му беше изневерила — но какво е изневярата? Беше постъпил с нея жестоко, твърде жестоко. Нейна ли беше вината, че се е оказала несъвършена? Дали не беше обичал само съвършенството й?
— Бях млад, Фей Йен. Може би твърде млад. Бях несправедлив към тебе. Сега го разбирам.
Тя ахна и колебливо поклати глава.
— Какво казваш? — цялото й лице беше напрегнато, погледът й излъчваше недоверие. Тя се страхуваше от думите му, страх, че ще се поведе по него и той пак ще я зареже. Стари рани, дълбоки рани. Защо да ги отваря отново, освен за да ги излекува?
— Уморен съм — най-после се обади той. — Страдах. Но не затова съм тук, Фей Йен. Нито пък искам да ти причинявам болка — поклати глава. Наистина го болеше. — Това е последното, което искам, повярвай ми.
Сега гласът й трепереше.
— Тогава какво? Какво искаш?
Той я погледна и отново я видя такава, каквато я виждаше някога, с очи пречистени от всякаква ревност и омраза.