— Искам да съм с тебе. Да опитаме отново.
Тя извърна лице.
— Не, Юан, не е възможно.
— Защо? — прошепна слисан. Грешно ли я беше разбрал? Бе си помислил, че… — Фей Йен? Какво има?
Тя се завъртя леко, погледна го, след това се обърна и побягна вън от стаята. По някакъв начин все още беше мъничко влюбена в него. Той направи три крачки към вратата в дъното, но се спря. От болка и обърканост му се виеше свят. Но ако тя ме обича…
Постоя нерешително, после се обърна и се върна в антрето. Махна на стража и той хукна да доведе бавачката и Куей Джен. Докато ги чакаше, Ли Юан се приближи към входната арка, загледа се в хълмовете на изток и си спомни как някога беше ловувал там, из горите, с брат си Хан Чин.
Лош спомен — горчеше в гърлото му като жлъчка. Обърна се ядосано и кресна на бавачката да побърза. И без да крие мъката си, излетя през вратата. Не обърна внимание на стражите и затича през тревата към ракетата си.
— Накъде, чие хсия? — попита го пилотът и погледна през рамо първо към него, след това — и към бавачката, която бързаше през тревата, прегърнала Куей Джен.
„У дома“ — за малко да каже той, но още щом си го помисли, осъзна, че няма място на земята, което наистина да може да нарече свой дом.
— Фукиен — реши най-после. — Свържи се с Цу Ма. Кажи му, че съм променил решението си. Че бих искал да остана при него.
Епилог: лятото на 2210 година
След дъжда
След дъжда
Беше късно. Ким стоеше в единия край на площадката за кацане, до него стърчеше тънката фигура на Туан Вен-чан, а круизърът се появи над океана от северозапад — светлините му метяха тъмните води. В една ръка Ким държеше багажа си — малък, лек куфар с бележниците му, преносим комсет и копринени дрехи. В другата стискаше плика, получен само преди двайсет минути. Вътре бяха подробностите за новото му назначение.
Корабът се снижи и закръжи на север, на височина половин ли, докато от сигурността проверяваха кодовете; слабото бучене на двигателите му изпълваше тихия нощен въздух. После се издигна над тях като пчела, прелитаща от цвят на цвят, и кацна на площадката с нежното свистене на хидравличната система.
Туан погледна към Ким и се усмихна, за да му покаже, че той ще е пръв. Ким му върна усмивката — беше доволен, че Туан е преназначен заедно с него — и тръгна, докато люкът се отваряше, а рампата се разгъваше по площадката.
Северна Америка. Ето къде го изпращаха този път. Връщаха го на Източното крайбрежие. Нещо повече, искаха от него да се заеме с нещо ново — с генетика, точно онази област, за която старият Левър се бе опитвал да го спечели толкова дълго и мъчително. Усмихна се иронично — след всичко, през което бе минал, беше в състояние да вижда смешната страна на нещата. Усмивката му се разшири заради новините, които бяха дошли само преди час от Филаделфия.
На половината път по рампата спря и се обърна да погледне назад, да се опита да запази този последен образ на бездната Зом в ума си. Тук беше пораснал. Може би тук повече от всяко друго място, защото най-сетне беше осъзнал себе си. Тук беше станал цял. Толкова цял, колкото можеше да бъде без Джелка. И, следователно, бъдещето не изглеждаше така заплашително, както само преди седмици. Предстоящият съвместен живот с Джелка не беше недостижимо видение, а само отложено обещание.
Туан положи ръка на рамото му.
— За какво мислиш, Ким?
— Това място ще ми липсва.
Туан се разсмя изненадано.
— Наистина ли? След всичко, което се случи?
— Може би точно защото се случи. Но не само по тази причина. Тук усетих връзката с нещата. Истинската връзка. Погледни, Туан. Имаш огромния океан под себе си и небето отгоре. Великолепно е, нали? И толкова открито. И свързано. Освен това…
Туан вдигна вежди, но Ким само се усмихна и остави мига да отлети.
— Чувам, че новият ни шеф е добър човек.
Ким сви рамене.
— Кървал определено е най-добрият в тази област, ако това имаш предвид. От всяка една гледна точка той сам е революционизирал генетиката през последните двайсет и пет години. „СимФик“ трябва да са платили цяло състояние, за да го измъкнат от „ИмВак“.