— Остави ме да довърша — старецът преглътна сухо, после продължи: — Пак погледнах отсреща. Сега бяха дръпнали перденцата на носилката и можах да видя булката. Тя се усмихваше. С онази усмивка, която трае десет хиляди години. Булчинската й рокля висеше по нея на парцали. Пирони от черно желязо я приковаваха към седалката. Пак извърнах поглед. Мъжът се обърна. Обърна се бавно. И докато се обръщаше, всички онези, които се озоваваха пред погледа му, падаха на земята, гърчеха се в агония, сякаш покосени от внезапна, върла чума.
Старецът бавно бе стискал ръката на Юан все по-силно. Сега хватката се отпусна, на старото лице се появи озадачено изражение.
— А мъжът, Вей Фен… видя ли лицето му?
Вей Фен се намръщи силно, след това едва кимна.
— Той беше, Юан. Беше Де Вор. Но някак си променен. Удължен. Станал по някакъв начин по-едър, отколкото беше в действителност — старецът потръпна, после извърна глава. — Сънувах този сън десет, двайсет пъти и всеки път се събуждах, преди той напълно да обърне лицето си към мене. Но няма съмнение. Той беше. Онзи профил. Не бих могъл да го забравя. Да, виждам го дори и сега — усмихнат, с протегнати ръце, с лице към онази булка.
Ли Юан потрепери. Сънища. Там ли се появяваха първите знаци — в сънищата? И беше ли всичко, което следваше, само продължение на онова, което първо се вижда насън?
— Кое време е, Юан?
Ли Юан се обърна и погледна навън.
— Късно е, Вей Фен. Следобедът почти изтече.
— А… — Вей Фен кимна. След това неочаквано дръпна ръката на Юан към устните си и целуна големия железен пръстен — пръстена на властта, който Ли Юан бе наследил от баща си и бащата на баща си, огромния печат на юе лун, колелото от седем дракона, гравирано на повърхността му.
Ли Юан се намръщи, постъпката на стареца го обърка. Не беше нещо, сторено ей така или по каприз; можа да го види в начина, по който Вей Фен се взираше в него. Незрящите очи го караха да разбере. Но той не разбираше нищо, само, че този скъп, мил човек — този довереник и съюзник, това силно и приятелско присъствие още от детството му — скоро щеше да напусне света. Да изчезне, сякаш никога не е живял.
И после, вече отвън, в студения и мълчалив коридор, той спря и сведе поглед, за първи път забелязал, че по края на робата му има пръст. Пръст… Вдигна ръка, втренчи се в големия железен пръстен, след това продължи бавно, скован от жалост, със знанието, че никога вече няма да види Вей Фен жив.
Късно следобед Ли Юан се върна в Тонджиян. Спря само да си вземе душ и да се преоблече и тръгна направо към кабинета си, седна зад бюрото; пред него стоеше канцлерът му, Нан Хо, а секретарят му, Чан Ши-сен, седеше на мястото си. Отвън, в Източната градина, трите му съпруги седяха край езеро с лотоси, смееха се и разговаряха; там бяха и прислужничките им. За момент той погледна навън, взря се в тях, забравил сянката на по-ранната си среща с Вей Фен; очите му бяха привлечени от новата прислужница — дойката, видя как тя утолява глада на осемседмичния му син Куей Джен. Беше хубава и млада, добре оформена и с деликатна, нацупена уста. Усети възбуда при мисълта какво може да стори тази уста и сведе поглед, през него премина лека тръпка на очаквано удоволствие.
Извърна се и пак погледна канцлера си — той леко се усмихваше.
— Искате ли да уредя нещо, чие хсия?
Ли Юан се разсмя.
— Толкова ли съм прозрачен, майстор Нан?
— Вие сте мъж, чие хсия, с мъжки апетити. Освен това първата ви съпруга, Миен Шан, ми го предложи миналия ден. Изглежда и тя е забелязала интереса ви.
За момент Ли Юан изучаваше Нан Хо, после кимна.
— Уреди го, майстор Нан. Имаме само един живот, нали?
— Готово, чие хсия. Сега… ако може да започваме.
Беше някакъв лек намек, каквито Ли Юан бе свикнал да очаква от канцлера си. Друг би го приел като нетърпение, но той знаеше по-добре. Майстор Нан беше с него от шестата му година — първоначално като личен прислужник, после и като Майстор на вътрешните спални. Наясно с качествата му. Ли Юан беше заобиколил обичайните канали, когато седна на драконовия трон преди осемнайсет месеца, и издигна прилежния Нан Хо — човек без фамилни връзки — на най-високия административен пост. Това беше смел и неочакван ход и на времето бе развълнувал мнозина, но той не беше имал причини да съжалява за решението си. Нан Хо се бе доказал като съвършен държавник, занимаваше се с делата на Ли Юан като със своите собствени. Наистина, в Чун Куо вече нямаше други лоялни служители. С изключение на Толонен.