— Добре — старият Левър засия доволен. — Такива работи обичам да чувам. Значи сега си имаш своя екип? Всичко, от което се нуждаеш?
Кървал се поколеба. Знаеше какво иска да чуе старият. Искаше да чуе звучно „да“; че са събрали най-добрия възможен екип — достатъчно добър да посрещне големите въпроси и да ги реши — но и той, и Левър знаеха, че не е така.
— Най-добрите, които можахме да съберем, господин Левър. Ако с този екип не пробием, никой друг няма да може.
Левър се втренчи в него за цели десет секунди, после напрегнато кимна.
— Заради момчето е, нали? Все още мислиш, че имаме нужда от момчето?
Кървал си пое дълбоко въздух и кимна.
— Прегледах някои от нещата, които ми показахте — няма съмнение. Не можеш да придобиеш подобни способности. Или ги имаш, или ги нямаш.
— И той ги има?
Кървал се засмя.
— В излишък! Той е с няколко глави над всеки друг в неговата област. Има бърз и също така гъвкав ум. Ако някой може да направи бърз пробив, това ще е Уард — и пак се поколеба. — Вижте, не ме разбирайте погрешно, господин Левър, екипът, който събрахме, е добър. Изключителен, бих казал. Ако някой може да намери отговора, те могат. Но ще им отнеме време. Онова, което се опитвам да кажа, е, че ако имаме Уард, тогава ще имаме и темпо. Той ще помогне нещата значително да се ускорят.
— Ясно — Левър се огледа наоколо замислено, после с усмивка се обърна пак към Кървал. — Добре. Ще дойда да те посетя утре. Ще е добре най-сетне да се срещна с екипа. Мога да им изнеса малка подготвителна реч, нали?
Кървал кимна, лицето му не издаваше и частица от онова, което си помисли за тази идея, след това се отдалечи бавно с нисък поклон.
За момент Левър постоя там като в транс, намръщи се силно и това разсече набръчканото му лице. После рязко се извърна, измарширува надолу от подиума и през отворената врата, коприните му се вееха зад него, докато минаваше през лабиринта от стаи и коридори за входното фоайе.
Близо до огромните извити стълби — онази грамадна, заплетена спирала, запълваща северния край на масивната куполна пещера, която представляваше входното фоайе — Левър спря, огледа се наоколо, сякаш вече отново идваше на себе си.
Махна на двамата слуги, които бързаха насам, да го оставят на мира, продължи напред и се изправи пред празната разделителна стена, която се намираше в средата на помещението между стълбището и огромните входни врати. Този голям екран беше първото нещо, което посетителите на Института щяха да виждат при влизането си в зданието, а той още не беше намерил с какво да го запълни. Но щеше да го запълни. При това с нещо изключително.
Левър вирна брадичка и се извърна, усетил внезапен пристъп на гордост при мисълта какво е постигнал тук. Ето го, завършен е първият етап от Мечтата му. Беше я докарал дотук със силата на волята си и непреклонната си решимост и щеше да я отведе дори още по-далече, чак до бреговете на самата смърт. Усмихна се, всяка следа от несигурност, която бе усетил преди в лекционната зала, го беше напуснала. Сигурно беше прав да се гордее с това, което е направил? Никой император или президент никога не беше постигал толкова много.
Огледа се наоколо си, после кимна, изведнъж решил. По някаква причина младият Уард не искаше да работи за него. Дузина пъти досега беше отклонявал офертите му. Но това не означаваше, че Левър трябва да се предаде. Не. Всеки отказ го правеше все по-решителен. Беше свикнал да получава всичко по своя си начин, тук също отново щеше да следва своя път. Това беше твърде важно, за да не осигури най-доброто. И ако това най-добро означаваше да има Уард, той щеше да има Уард. Каквото и да му струваше.
Да. Защото тук, на това място, което специално беше създал за целта, бяха готови да започнат. През идващите дни щяха да се заемат и със самата Смърт. Щяха да я проследят и да се изправят срещу нея лице в лице. Да. И да я убият с поглед.
Ким побутна настрани празната чиния от ордьовъра и се огледа наоколо, за да отбележи колко се е претъпкал ресторантът изведнъж, после пак се обърна и срещна погледа на Майкъл Левър през масата.
— Странно, нали? — обади се Майкъл с лека усмивка на устните. — Никога не съм си мислил, че ще се почувствам неудобно на подобно място, но сега… е, предполагам, виждам нещата с нови очи. Празнотата на всичко това. Излишността му. Гостуването при Ву Ши ме накара да осъзная колко много съм приемал като дадено, колко много не съм виждал.
Ким се намръщи загрижено.
— Трябваше да ми го кажеш. Виж, ще откажем основното ястие, ако искаш. Можем да отидем другаде.
Майкъл поклати глава.
— Не. Всичко е наред. Освен това пак трябва да привикна към него, ако смятам да се заема със собствен бизнес. Научих го от баща ми. На такива места се сключват сделките — в ресторантите и частните клубове, с пълна уста и на пълен корем, над чиния със скъпи деликатеси и чаша бренди.