Видя как кръвта се оттегли от лицето на Майкъл. Той затвори досието на „МемСис“, завъртя се на стола си и погледна към Кустоу.
— Е, Брин, какво мислиш?
Кустоу се отпусна назад и мрачно загледа партньора си.
— Мисля, че ти е показал среден пръст, Майкъл. Това мисля.
— Но той не може — тихо възрази Майкъл. — Със сигурност не може. Искам да кажа, това са мои пари. Законно мои пари. Ако се отнеса до съда…
Кустоу примирено сви рамене.
— Ще спечелиш, така е, но не и по-рано от няколко години. По-добре от всеки друг трябва да знаеш какви експерти са адвокатите на баща ти в изпипването на нещата. А междувременно няма да имаш нищо. Дори и това…
— Може би, но… ах… какво му дава това право, Брин? Какво му дава това шибано право?
За момент целият гняв и разочарование, които изпитваше, се изписаха на лицето на Майкъл Левър. Той потръпна, после пак се овладя и погледна към Емили.
— Добре. Въведи го. Да чуем най-лошото.
Тя се върна и доведе куриера; наблюдаваше как Майкъл взе плика от него и го отвори. Прочете го, ръката му трепереше, подаде го на Кустоу.
— Хубаво — срещна очите на куриера, а цялото му поведение изведнъж бе станало по-твърдо, по-достойно. — Кажи на баща ми, че приемам думите му и му благодаря за щедростта.
— Това ли е всичко? — мъжът му върна погледа.
— Можеш да си вървиш — Майкъл не позволи на нито едно от чувствата си да се отрази в гласа му. — Свършил си си работата, за която те бяха изпратили.
Когато куриерът си тръгна, Майкъл се обърна с лице към Кустоу и внезапно се прегърби. Очите му бяха станали нещастни, престореното достойно пренебрежение бе изчезнало.
— Значи това е. Краят на всичко…
За момент Кустоу изучаваше бележката, после пак го погледна.
— Това ли искащ?
— Не. Но какви възможности имаме? В тези четири сметки имаше седемнайсет милиона. Без тях…
— Без тях ще започнем отначало. Ще подредим нещата. Ще преразгледаме приоритетите си. Ще разработим каквото можем. Все още имаме моите пари.
— Два милиона. Докъде ще ни стигнат?
— Ще можем да започнем, това е. А що се отнася до другото, ще предложим нещо. Може би ще вземем заем и от източноазиатските пазари. Или от основните му конкуренти.
— Но ти казваше, че не искаш да вземаме заем. Казваше, че това ще ни направи уязвими.
Кустоу се усмихна.
— Вярно е. Но го казвах, преди баща ти да започне да ни досажда — върна на Майкъл бележката, после го прегърна през раменете. — Погледни го по този начин, Майкъл, Парите ти щяха да ни дадат сигурност — можеха да направят пътя ни по-малко неравен, но това никога не е било част от стратегията ни. Талант, способности, новаторски идеи — на това щеше да се основава тази компания и все още може да се основава. Но аз не мога да го направя сам, Майкъл. Имам нужда от тебе. И ти имаш нужда от мене.
— Но нашите планове…?
— Както казах. Ще степенуваме нещата. За известно време ще обуздаем амбициите си — той сви рамене. — Виж, това ще ни върне назад, не го отричам, но не е задължително да сложи край на всичко — освен ако не го искаш. Значи какво, Майкъл? Смяташ ли да изпълзиш обратно при него с подвита между краката опашка след всичко, което сме направили и казали, или искаш да плюеш в лицето му и да продължиш напред?
Майкъл погледна към Емили, след това се извърна, загледа се в Кустоу отблизо, в очите му се четеше споменът за всичко, през което бяха минали последните няколко години. Твърдо стисна ръката на Кустоу и кимна.
— Добре — тихо се обади той. — Ще го направим по твоя начин. Ако се провалим, няма да станем по-лоши, нали?
— Ни най-малко…
Майкъл пак кимна, усмивката бавно се връщаше на устните му.
— Дадено. Тогава да го направим. Да се изплюем в лицето му.
Мястото беше слабо осветено, опърпано, вонеше на евтини парфюми и прокиснал алкохол. Килимът на пода беше износен, стените — покрити с евтини еротични картини. Момичетата, строени в редица до една от стените, му подхождаха: и те бяха евтини и изхабени, лицата им — прекалено силно гримирани, телата им — пародия на страстта.
— Е? — Киан се обърна към Леман, усмивка разцепи широкото му лице. — Какво искаш? Това е моят начин. Винаги водя момчетата тук — веднъж месечно. Давам им почивка. Малко забавление.
Леман се огледа наоколо си, без лицето му ни най-малко да издава отвращението, което изпитваше.
— Не — просто отговори той.
— Хайде де… — Киан посегна да го хване за ръката, после се сети как оня се отнася към това и се отдръпна. — Сигурен ли си? Искам да кажа, може да не си падаш. Ако…
Изражението на лицето на Леман го предупреди да не казва какво мисли. Киан сви рамене и се обърна към останалите.