А ако сам направеше първата крачка?
Не е същото — каза си за стотен път; — двете неща са съвсем различни. И така си и беше. Начинът на „свързване“, за който мислеше Толонен, не приличаше на процеса, който търсеше Ли Юан, но все пак умът му отказваше да приеме разликата, предпочиташе да ги свързва, и двете. Жици в главата. Средство за контрол. И ако той направеше първата крачка, кой можеше да каже, че някой друг няма да направи следващата и да го превърне в свой звяр?
Глупости — отговори част от него. — Сега говориш ужасни глупости, Ким Уард.
Дали? Или така сочеше инстинктът му?
Ядоса се, отчаян от себе си, после се обърна, втренчи се, чул съвсем лекото шумолене на коприната зад себе си.
Млад хан стоеше там с наведена глава, с малък поднос пред себе си.
— Простете ми, господарю. Донесох ча.
Ким се отпусна. Беше деловодителят му, Нон Ян.
— Извинявай, Ян. Помислих си, че само аз съм тук.
Нон остави подноса до него и се обърна с усмивка.
— Така е, господарю. Дойдох преди половин час и видях, че работите, затова реших, че е най-добре да не ви безпокоя.
— А… — Ким кимна, но все пак беше изненадан. Толкова ли дълбоко беше потънал в мислите си, че не бе чул вратата? Остави комсета и се пресегна, вдигна чун и сипа две чаши изпускащ пара ча. Вдигна поглед и предложи едната на младия деловодител.
— И как са финансите ни, Ян? Стигнали ли сме вече до отчаяно положение?
Нон взе чашата с напрегнато кимване, после седна на края на бюрото, до комсета.
— Знаете как стоят нещата, господарю Ким. Всички сметки са платени, всички разходи — посрещнати. Но дори и така, големият проблем си остава като преди. Нямаме необходимия капитал. Ако ще се разширяваме…
— … трябва да намерим нови средства — довърши Ким вместо него, докато изучаваше подробностите на диаграмата, изработена от него на екрана на комсета. — Слушам какво ми говориш, Ян, но докато не се чуя с младия ши Левър, трябва да се борим от тази позиция. — Отпи от чашата си и пак вдигна поглед към младия мъж. — Да приема ли, че си доволен, Ян?
— Доволен, господарю? — Нон Ян се засмя, мекото му кръгло лице за кратко се проясни. — Имам хубава жена и добър господар. Защо да не съм доволен?
Ким се усмихна.
— Добре. Тогава бъде търпелив с мене, Ян, и ще станем богати — почука по повърхността на екрана на комсета с нокът, за да посочи леката, като от димни кръгчета, паяжина там. — Веднъж да регистрирам патента и нещата ще тръгнат сериозно. Дотогава ще поддържаме огъня. Знаеш как е в този бизнес, Ян. Колкото по-малко се говори, толкова по-добре.
— Така е, господарю.
— Хубаво — Ким се пресегна, изчисти екрана и пак погледна към Нон Ян. За няколкото мига, докато младият деловодител му бе отвлякъл вниманието, той бе взел решение. Извади от портфейла си картичката на Толонен, разгледа я, запомни номера за връзка и я върна в горния джоб на якето си.
Остави чашата ча, наведе се напред и набра номера на комсета, после се обърна да погледне Нон Ян.
— Благодаря ти, Ян. Ако обичаш, сега да ме оставиш…
Когато лицето на ординареца се появи на екрана, Ким се обърна към него и с увереност, която далеч не изпитваше, поиска да го свържат с маршала.
Съмненията останаха. Но дори и така, щеше да го направи. Наред с останалото, щеше да е хубаво да посети Толонен; да седи и дълго да разговаря с него. Да, и да види дъщеря му, Джелка, още веднъж.
Имаше момент на изчакване, след това се появи лицето на Толонен.
— Ким! Хубаво е да те видя по-рано. Наистина много хубаво!
Ким се поклони леко.
— Усетих, че трябва да ви благодаря за храната, маршале. Беше направо отлична.
Старият се разсмя сърдечно.
— Така беше, нали?
— А що се отнася до другото…
— Да приема, че си го обмислил?
Ким кимна.
— И? — Толонен попита заинтересовано.
— И бих искал да приема милата ви покана, ако може.
Толонен се отпусна назад доволен.
— Значи смяташ да го направиш, а? Добре! Отлично! Ще уредя всичко. Само кажи на Хаузер кога искаш да пристигнеш и ще организираме всичко. Няма да съжаляваш, Ким, вярвай ми, наистина няма!
— Не — той се усмихна, по някакъв начин станал по-уверен от истинското задоволство на стареца. Но когато екранът пак замря, почувства как сковаността му се връща и за малко се зачуди дали е действал за добро.
Твърде късно е — помисли си. И дори и да не беше съвсем вярно, знаеше, че е направил жизненоважна крачка напред.