Майкъл погледна листа, който му подаде Ким, но за него уравненията не означаваха нищо. Можеха със същия успех да са написани на мандарин от времето на династията Шан.
— Може би, но без съмнение е впечатляващо.
Ким се разсмя.
— Така ли мислиш? Е, сигурно, но понякога ми се струва, че се мъча да уловя самото нещо. Протягам ръка, свивам юмрук и… там няма нищо. И се питам: ами ако греша? Колкото и да съм добър, ако греша? Ами ако целият ми талант просто не стига? Ако вселената е по-различна от моята представа за нея? Ако не иска да съвпадне с модела в ума ми?
— Ами тогава, естествено, ще смениш модела?
Ким се загледа в Майкъл, след това извърна поглед.
— А ако аз съм моделът? — за миг Ким замря неподвижен, втренчен в празния куб, после сякаш изведнъж се сети къде се намира, погледна го и му се усмихна.
— Да оставим това. Как мина? Върви ли още?
Беше ред на Майкъл да извърне поглед.
— Съжалявам, Ким. Старецът не поддава. А без тези пари…
Ким го докосна по рамото.
— Разбирам. Всичко е наред. Можем да я караме така още малко. Но ти… ти имаше нужда от пари, нали?
Майкъл срещна погледа му и кимна.
— Е? Какво ще правиш?
Майкъл се усмихна стоически.
— Имам някои планове. Старият няма толкова лесно да ме прегази.
Ким кимна, но виждаше колко разочарован — а освен това и разгневен — е Майкъл от това, че баща му му е замразил сметките.
— Много малка сума беше — обади се тихо Майкъл. — По-малка от парите, които пръска за разни стари вещи. Но това е положението. Трябва да го преживеем, нали? — бръкна във вътрешния си джоб и извади писмо. — Ето. Помислих си, че ще ти помогне.
Ким взе писмото, без да го погледне.
— Какво е това?
— Препоръчително писмо до кредитна агенция „Хан Су“.
— Кредити? — Ким се разсмя. Спомни си какви трудности бе срещнал в кредитните агенции, когато се захвана с Чи чу. Навсякъде му казваха едно и също. Да си намери някой по-крупен спонсор или да зареже тази работа. Така стояха нещата. Едри риби, дребни риби. Ала той бе решил да остане независим. Продължаваше да се бори, като бавно харчеше дадените му от Ли Юан средства, правеше икономии, оправяше се някак си и беше уверен, че с таланта си все пак ще изплува. Но сега моментът беше такъв, че или трябваше да успее, или да се откаже. Трябваше да продаде някоя от идеите си — и да спечели достатъчно пари, за да се задържи Чи чу още година-две.
Сви рамене.
— Не че имам нещо против, но кой ли би ми дал кредит, ако е с всичкия си?
Майкъл се усмихна.
— Не се безпокой. Направих някои дискретни запитвания и като че ли братя Хан са склонни да се договорят с тебе. Уредих ти среща за утре в два.
Ким се разсмя — беше искрено изненадан.
— Добре. Но какво да правя с гаранциите? Вложил съм в това тук всичките си средства. А пък сега, когато баща ти стегна юздите…
Майкъл продължаваше да се усмихва.
— Ами патентите? Те струват нещо, нали?
— Може би. След като приключа с разработването им.
— Тогава ги използвай. Мислиш да ги регистрираш утре, нали? Добре. После върви право при братята. Нека патентите да ти бъдат гаранция. Утре в шест вечерта ще си получиш парите, гарантирам ти.
Ким огледа плика, след това погледна към Майкъл и се усмихна.
— Хубаво. Ще постъпя както кажеш. И… благодаря ти, Майкъл. Благодаря ти за всичко.
— И още нещо. Много ли си зает?
Ким се разсмя.
— Аз съм вечно зает. За какво намекваш?
— Искам да кажа, тази вечер. Можеш ли да отделиш малко време?
— Предполагам. Всичко за утре вече е готово. Защо?
Майкъл се усмихна — широка, топла, радостна усмивка, незасенчена от неприятностите, които имаше с баща си.
— Има бал, Ким. Бал по случай пълнолетието на една моя добра приятелка — бръкна в джоба си, извади карта и му я подаде. — Заповядай. Това е поканата ти. Балът е маскен.
— Маскен бал?
Левър се разсмя и тръгна да си върви.
— Питай Тай Чо. А ако имаш някакви проблеми с намирането на костюм, обади се на секретарката ми Мери. Тя ще ти уреди нещо.
Ким огледа златните букви на поканата и кимна. Спомни си кога за последен път е ходил на бал — онази вечер, когато арестуваха Младите синове — и изведнъж усети как по гръбнака му преминава лека тръпка на очакване.