— Скъпа?
Джелка стоеше пред огромния образ на широко усмихнатото лице на баща си.
— Татко! Как си? Кога се връщаш вкъщи?
На гигантската стена лицето на маршала се преструктурира само, мускулите на устата и бузите се саморазместиха, широката усмивка се превърна в строго примирение.
— Нещо става тук, боя се. В случая с „ДженСин“. Важно е и трябва да го проследя лично — така че може да остана тук още три или четири дена. Всичко наред ли е?
Тя се усмихна решително.
— Естествено, татко. Прави каквото трябва. Аз ще се оправя.
— Добре — за момент я загледа гордо, очите му бяха като огромни стоманени ябълки сред неравната каменна фасада на чертите му.
— И как мина обядът?
— Обядът? — той се намръщи, после разбра какво има предвид тя и се усмихна широко. — Обядът беше прекрасен. Младият Уард ти изпраща поздрави. Май ще идва в Европа съвсем скоро, за да бъде „свързан“.
— „Свързан“? — тя несигурно се загледа в лицето на баща си.
— Знаеш… — той неуверено докосна входа за достъп под дясното си ухо; знаеше какво е отношението й към това. — Стандартната процедура. Директна процесорна връзка. Той казва, че ще му бъде от помощ за работата. Ще улесни нещата. Все пак… — прочисти гърло и изражението му стана решително-радостно, — за това можеш да разговаряш направо с него, като дойде. Поканих го на вечеря.
Тя кимна — демонстрираше учтив интерес, но вътрешно усети как сърцето й се свива, а пулсът й се учестява.
— Хубаво. Ще ми е приятно да го видя отново.
За момент лицето на стареца засия срещу дъщеря му — той се опиваше от вида й; после подсмръкна силно и леко се отпусна назад с изражение, изведнъж станало по-делово.
— Е, момичето ми. Трябва да тръгвам. Тук има много работа, а аз искам да я свърша колкото е възможно по-скоро.
— Разбира се. И се пази, моля те!
Той кимна, движението се усили от екрана.
— И ти, любов моя — и после вече го нямаше, екранът блестеше празен.
Тя прекоси стаята и седна зад бюрото на баща си, люлееше се в големия стол напред и назад и гледаше замислено насреща си. Значи момчето идва тук…
Намръщи се, след това се изсмя кратко, странно. Момчето вече не беше дете. Всъщност, ако тя си спомняше правилно, Ким беше с почти година по-голям от нея. Просто тя все още мислеше за него по този начин. В края на краищата той беше толкова дребничък. Толкова мъничък и грациозен. С толкова деликатни черти…
Тя потръпна, после стана, изведнъж объркана от мисълта, че той идва тук. Защо трябваше да идва? Все пак е само момче. Приятел и колега на баща й. Не беше така, сякаш…
Поклати глава, обърна се още веднъж с лице към екрана, втренчена в идеалната белота. Сигурно заради очите му, които горяха толкова ярко онзи път. Сякаш по различен начин виждаха нещата.
За съвсем кратък миг пак видя малката лисица там, в пещерата на острова, взряла се в нея с тъмните си животински очи; споменът беше толкова жив, сякаш Джелка беше там и пак я наблюдаваше. И после всичко изчезна — остана само плосък бял екран и мисълта за нещо диво и тъмно, което не принадлежеше към света на нивата.
Нан Хо летеше на юг, над сърцето на Азия, слънцето вече остана зад гърба му, под него беше Алтай. Отпред лежеше великата пустиня, зад нея — древен Китай, а в сенките на Та Па Шан в провинция Съчуан — имението Тонджиян. Предварително бе изпратил съобщение, че пристига, но след смъртта на Вей Фен — медиите ще съобщят за нея час след полета му — не беше сигурен как ще стоят нещата.
Вей Фен беше най-възрастният, последният от онова поколение. Дори и Ву Ши, сега най-старият от тях, в сравнение с него беше млад мъж.
Тази мисъл обезпокои Нан Хо, докато седеше в тапицирания стол и сортираше документите си. Новият танг. Вей Чан Ин, беше добър човек и ставаше за администратор, който вече се бе доказал като регент по време на заболяването на баща си, но смъртта на Вей Фен бе лишила Съвета от последния му истински натрупан опит. Без стареца изглеждаха по-малко достойни, някак си останали без авторитет. Нямаше да го говорят — не и открито, но със сигурност щяха да го мислят, да го шепнат от ухо на ухо. И въпреки че нямаше да проличи външно, Седмината щяха да са по-слаби. Защото властта беше нещо, което се изявява не само чрез упражняването си, но и по начина, по който хората възприемат онези, които ги управляват.
Трети път за няколко години Седмината намаляваха: първо с убийството на Ван Хсиен, после — с внезапната кончина на Ли Шай Тун, а сега и това. Може би беше случайно, че бяха сключили „сделката“ си с Горе, преди да се разчуе новината. Или може би не. Може би новината — тя ще стане известна точно тази вечер — ще изглежда като поредната им слабост. Като по-нататъшна ерозия на властта.