А когато властта се провали изцяло?
Нан Хо потръпна, бутна документите настрани, ядосан на себе си, наясно, че думите на Хун Миен-ло го бяха засегнали. Още преди да седне на стола, в него се бе оформила нова решителност. Каквото и да се случеше отсега нататък, той щеше да е подготвен. Защото вече беше предупреден. Нямаше да е чужда вината — само негова — ако се препънат през следващите години. И той, Нан Хо, син на Нан Хо-це, щеше да направи всичко възможно това да не стане. Щеше да го превърне в грижа на душата си, в дело на живота си.
Дори и смъртта да е единствената награда за мъките му.
Когато Нан Хо пристигна, Ли Юан го чакаше в кабинета си; младият танг беше облечен в традиционните траурни дрехи, сякаш онзи, който току-що бе починал бе собственият му баща. Огромното бюро пред него беше необичайно чисто — от едната страна имаше само малък бял плик. Нан Хо го погледна, докато се кланяше, и после пак, изненадан да открие характерния печат на Вей Фен върху кървавочервения восък.
— Добре се справи, майстор Нан — Ли Юан започна без предисловия. — Говорих с Ву Ши и Цу Ма и те са доволни от сроковете, които си уговорил. Мислех си, че може да се наложи да отстъпим много повече.
Нан Хо сведе отново глава, но загадката на плика го разсейваше. Какво съобщение бе оставил мъртвият танг? И само за Ли Юан ли беше или всеки от Седмината имаше подобен плик?
— Сега, след като това е уредено, има още нещо, което бих искал да поемеш, майстор Нан.
Нан Хо срещна погледа на младия танг, защото подобни кратки мигове хвърляха мостове над огромната и явна пропаст, която лелееше помежду им.
— Чие хсия?
— Получих новини от Толонен, от Америка. Изглежда, че там се е натъкнал на нещо.
— Какво каза той, чие хсия?
Ли Юан поклати глава.
— Не ти ли се струва странно, майстор Нан? Искам да кажа, съвсем непривично е за маршала да пази нещата за себе си. Ако има подозрения, той обикновено ни държи много повече в течение.
Нан Хо се засмя.
— Така е, чие хсия. Но това е бизнесът на стария му приятел Клаус Еберт. За Толонен този мъж беше като брат и той се отнася към случая, както би се отнесъл един брат.
— Съвсем вярно — замисли се Ли Юан. — Вече съм го забелязал. Вижда в това дълг на честта, а?
— Така е, чие хсия. Обаче на мене ми каза нещо. В Нант, преди да излети.
— Да? И какво ти каза?
— Спомена някакви аномалии в архивите на „ДженСин“ за северноамериканските им операции. Когато го попитах, той посочи нередности в счетоводството, измислени товарителници, липсващи документи — такива работи. Отговорът му беше учтив, уклончив. Сигурен отговор. Но когато погледите ни се срещнаха, разбрах, че има предвид нещо друго. Нещо липсва, чие хсия, и Толонен смята да го открие.
Ли Юан въздъхна.
— Не ми харесва това, майстор Нан, но с него трябва да се оправя веднъж завинаги. Маршалът е упорит старец, но е честен. Ще го научим, когато е готов да ни каже, предполагам. Но междувременно искам ти да откриеш каквото можеш. Не желая да ни хванат съвсем неподготвени.
Нан Хо се поклони ниско. Както винаги, вече беше вътре в нещата.
— Както наредите, чие хсия.
След като канцлерът си тръгна, Ли Юан се наведе напред и придърпа плика пред себе си. След пет часа Вей Чан Ин щеше да е тук.
Вдигна писмото към носа си и го подуши, след това пак го остави на бюрото и поклати глава. Какво беше очаквал? Мирис на смърт? На страх и мрак? Както и да е, нямаше нищо. Нищо освен неутралните миризми на восък, мастило и хартия. Но дори и така усети някакъв страх — почти първичен ужас — от онова, което лежеше вътре в тънкото бяло пликче. Беше съдбата, написана от тъмна, паякоподобна ръка на мъртвец. Ли Юан потръпна при тази мисъл и я отблъсна от себе си.
След пет часа…
Старият Левър стоеше на подиума в средата на тълпата с пълна чаша уиски в голямата си, с квадратни кокалчета ръка и облечена в червена, бяла и синя коприна папка в другата. Зад него, в далечния край на вестибюла висеше огромно знаме на звезди и ивици и закриваше входа на палубата. Левър се усмихна и като се огледа наоколо си, вдигна чашата за поздрав. Днес всички се бяха събрали тук — всички от първоначалните инвеститори — петдесет от най-влиятелните мъже в северноамериканското Горе, всеки от тях — мултимилиардер. Но идеята беше негова и неговият порив бе довел до съществуването на всичко това. А сега на церемонията по откриването пак той, Чарлз Левър, щеше да получи лъвския пай от славата.