— Джентълмени… Приятели… Добре дошли — Левър отметна къдрица стоманеносива коса от очите си и засия, показвайки силните си, леко пожълтели зъби. — Всички знаете защо сме тук и за какво сме тук, така че да пропуснем формалностите и да вървим право напред. Сигурен съм, че всички сте любопитни, както съм и аз, да видите как са били изразходвани парите…
Разнесе се одобрителен шум и докато Левър слизаше от подиума и си пробиваше път напред, малката тълпа го последва; хората разговаряха помежду си.
Не се срещаха често и на всички им изглеждаше донякъде добър знак това, че са се събрали в деня, когато пристигнаха едновременно новините за смъртта на Вей Фен и за триумфа във Ваймар. Обикновено мълчаливите старци направо бръмчаха за новините. Всичко е свързано, казваха те; част от новия прилив, завъртането в тяхна полза. Бяха се възстановили след крайния отлив и унижението си от стъпалата на Мемориала на Линкълн. Сега идваше тяхното време. Връзките с Ваймар бяха първата крачка; изборите — следващата. И всяка стъпка щеше да ги довежда все по-близо до целта им — силна и независима Америка, освободена от управлението на Седмината, още веднъж заела действително полагащото й се в света място. Може би не империя, но нация. А кой знае какво можеше да произлезе? Може би щяха да възстановят онова, което бяха изоставили, и да протегнат ръце към звездите, орелът да разпери крилата си…
Левър се обърна под огромното знаме на звезди и ивици и ги погледна в лицата.
— Знам, джентълмени, че бяхте малко нетърпеливи, като искахте да знаете какво става тук, но когато видите какво е било постигнато през последните десет месеца, сигурен съм, ще се съгласите, че парите са добре похарчени.
Той вдигна ръка. При сигнала знамето се отдръпна бавно настрани и разкри огромен входен тунел, чиито стени и таван бяха направени така, че да изглеждат като от мрамор. Над входа имаше масивен мемориален камък с гравиран на него надпис с едър класически шрифт:
Под арката можеше да се види светло пространство, оформено като огромен парк, а в средата му — нещо като постамент на гигантска статуя.
Минаха оттам и се озоваха на дървена веранда, откъдето можеше да се види истинската големина на Фондацията, целият й район.
Левър бе накарал да „съберат в една“ най-горните три палуби, така че таванът — чудовищно голям екран, програмиран да изглежда като лятно небе — да е на приличното разстояние от двеста чи над главата. Но не това привличаше най-напред окото. В средата на добре оформените градини се извисяваше необятно здание — архитектура, позната на старците, събрани там, толкова добре, колкото и звездите и ивиците на Шейсет и деветте щата. Емпайър стейтс билдинг.
За момент се възцари удивена тишина, а после — рев, докато възрастните мъже пляскаха с ръце и викаха одобрително.
— Чудесно е, Чарлз — обади се приятелят му, финансистът Джеймс Фишър, докато ентусиазирано тупаше Левър по рамото. — Архитектът трябва да бъде поздравен. Прекрасно е уловил духа на старата сграда.
Левър засия, доволен от поздравленията от всички страни.
— Да, така е, нали? Дадох му основната идея, а той свърши останалото. Трябваше да го модифицира, естествено, но главният ефект е точно което исках. Лабораториите и повечето от изследователската апаратура е под този под, разбира се — всичко се простира надолу на още пет палуби; а това е за показност. Рецепцията, главните съоръжения и лекционните зали — всички са вътре в главното здание — усмихна се и отново се огледа наоколо си. — Както ще видите.
Пред огромните, покрити с глави на пирони входни врати Левър се обърна и вдигна ръце.
— Джентълмени! Едно последно нещо, преди да влезем. Горд съм да съобщя, че едва вчера ми доставиха последния шедьовър на най-великия художник на нашето време, Ернст Хайдемайер.
Чу се тихо изненадано мърморене. Левър се огледа наоколо, за да се наслади на момента, после добави:
— Още нещо. Позволете ми да добавя, че подарих тази специално поръчана картина на Института за спомен от церемонията по откриването. Бихте ли ме последвали…
Щом Левър се обърна, вратите бавно започнаха да се отдръпват и да откриват фасадния стенен екран и картината на Хайдемайер. Всички изненадано си поеха дъх; докато се разкриваше все по-голяма и по-голяма част от гигантското платно, започнаха все по-силни аплодисменти.