В средата на картината гигантската фигура на младеж с голи мускулести гърди стоеше на върха на груб планински хребет и гледаше на запад, здраво стиснал в едната си ръка пръта на огромно знаме. Стегнатите му изваяни и красиви черти пламтяха. Зад младежа и развятото от вятъра знаме група от млади хора — изглеждаха като млади богове — се катереше към върха с блеснали лица, с погледи, вперени в слънцето, което къпеше цялата картина с разкошната си златна светлина.
— Богове… — промърмори един от мъжете, взрян в огромното платно; устата му остана отворена. И не само неговата. Всички старци около Левър бяха замлъкнали, щом видяха цялата величина на гигантската картина. За момент се поколебаха, след което бавно, с растящо усещане за благоговение, започнаха да се приближават към нея.
Старият Левър стоеше там, оглеждаше се около себе си, знаеше какво чувстват в този момент. И той го бе почувствал още вчера, като за първи път видя картината. Беше удивителна. Още веднъж Хайдемайер бе приел негова идея и я бе трансформирал. Сега, след като сам го бе видял, се убеди. Това беше Мечтата. Онази, която го бе водила през последните няколко години. Онова видение за съвършенство, под златната светлина на новата зора.
Потръпна. Можеше да го осъществи, щеше да го направи тук. А този шедьовър на визуалното изкуство беше идеалното потвърждение за намеренията му. Да си бог и да живееш вечно — какво лошо имаше да искаш това?
— Удивително — обади се някой наблизо с истинско благоговение в гласа.
— Прав си, Чарлз — меко добави друг. — Това е шедьовър. Никога не съм виждал нещо подобно!
Левър погледна към него, с усмивка приемаше хвалебствените слова, които идваха от всички страни. После пак повиши глас и ги подкани:
— Хайде, джентълмени. Да не стоим тук и да зяпаме. Да влизаме. Вътре има достатъчно чудеса.
След два часа седяха в централната лекционна зала под огромната репродукция на забележителната „Космография универсалис“ на Мартин Валдзеемюлер — антична карта на света, датирана 1507 г., която изпълваше цял един край на театъра. Оригиналната дървена гравюра, първата карта, дала на новия свят името Америка, висеше в кабинета на стария Левър във Филаделфия.
Сега бяха видели всичко и бяха силно впечатлени. Нямаше съмнение, че ако може да се открие решение на проблема с остаряването, то ще се открие тук. Защото бяха купили съвършеното, последната дума на техниката оборудване и наели най-добрите специалисти във всяка област. Експерт след експерт ги посрещаха, докато обикаляха съоръжението, и накратко им обясняваха, преди да продължат; всяка от тези речи ги впечатли по свой начин, всяка се основаваше върху общото впечатление за компетентност. Всичко изглеждаше добре. Наистина много добре. И имаше нужда още само от време и пари… и малко късмет. Или поне така бе обявил Левър. Изследванията вече бяха започнали; всеки от осемте отдела дълбаеше в собствената си, тясно специализирана област. Всичко предварително бе обмислено внимателно, всяка точка — покрита. Или поне така изглеждаше.
След завършването на обиколката Левър тръгна сред старците, разговаряше с тях, преценяваше отговорите им, скромно приемаше похвалите. Но през цялото време нещо го глождеше. Изглеждаше добре. Наистина беше добре — най-доброто, което може да се купи с пари. Но не беше „най-доброто“. Нито пък щеше да стане, докато не успееше да накара Уард да работи за него.
Беше се оглеждал наоколо си, докато обикаляха творението, опитваше се да види всичко така, както го виждат те, с нови очи, но през цялото време знаеше, че то е просто черупка — прекрасно дело на технологичните трикове, екипирано не с гении, а с трудолюбиви хора, обучени по старите и строги пътища на мисълта. Знаеше — защото му беше работа да знае, че това не означава нищо, съвсем нищо, без последното мъничко парченце; без онази искра, която ще вкара живота в тази огромна, превъзходна изследователска машина.
Всичко опираше до Уард. Трябваше да има Уард. Ако човек не можеше да бъде купен, имаше начини да успее да го убеди да заработи. Спънки, заплахи и накрая неизбежната принуда да приеме задачата. Защото, ако съветниците му бяха прави, нямаше кой друг да я реши. Никой не беше достатъчно готов да види през очевидното и да излезе с изцяло ново разрешение на проблема.
Левър взе нова чаша уиски и я пресуши на екс. Не, ако Уард не дойдеше доброволно, щеше да дойде насила: защото нямаше да има къде другаде да отиде, към кого другиго да се обърне. И това щеше да се случи. Той щеше да го уреди да се случи. Защото алтернативата…
Левър стоеше там, взираше се в античната карта, изведнъж осъзнал колко милиарда мъже и жени са живели и умрели, откакто тази карта е била нарисувана. Колко безброй души са станали на прах, на нищо. После, докато си поемаше дълъг треперлив дъх, се обърна, усмихна се и пак тръгна сред тълпата старци, без да позволи на безпокойството да се изпише по повърхността на силно изразителното му лице.