— Да — гласът му беше студен и крехък като лед. — Да вървим.
Леман стоеше на вратата на Фурнаджията — висока, неестествено мършава фигура в бяло. В краката му лежаха труповете на тримата бегачи, които го бяха нападнали. Още двама мъртви имаше вътре в стаята. Останалите бяха избягали, захвърлили брадвичките си, сякаш срещу тях се беше изправил самият Ян Вен, богът на ада.
Убийството на Ло Хан и Киан А-йин шокира местните босове на тон. Но шокът бързо бе довел до прозрението, че във властта се е създал вакуум. Вакуум, който трябваше да бъде запълнен — и то бързо. Само за час двама от тях се срещнаха и решиха да действат. При Леман бе изпратен вестоносец да уреди среща, за да се договори примирие, но тази среща беше просто претекст. Босовете бяха решили да се разправят с Леман, преди той да се е превърнал в проблем.
Леман го знаеше. Всъщност разчиташе точно на това. Беше се появил с трима души, невъоръжен — знаеше как ще се опитат да го изиграят босовете на тон. Петнайсет бегачи, въоръжени със сребърни брадвички. И трябваше да го застигне „смърт от хиляда насичания“ — предупреждение за всички потенциални узурпатори.
Но Леман нямаше никакво намерение да умира. Беше си наумил да им даде още няколко урока.
Час преди срещата бе разположил малки групи мъже по коридорите, които водеха насам, като се бе погрижил да разберат, че когато бегачите на тон започнат да отстъпват, не трябва да се намесват по никакъв начин, а само да се покажат. И после, когато се бяха появили бегачите — намръщени, нагли малки лайнарчета с прекалено голямо самочувствие, вече опасно за тях — Леман нареди хората си зад себе си и ги посрещна сам. Предизвикваше ги, унижаваше ги и най-накрая те един по един започнаха да го нападат.
Сега Сучек се беше втренчил в него и си припомняше.
Леман бе фраснал един юмрук на първия бегач още преди човекът да разбере, че е замахнал към него, и силата на удара го запрати назад, залитащ. Когато се строполи, вече беше мъртъв.
Вторият бегач беше по-предпазлив, но Леман му отне брадвичките, все едно беше дете, после го вдигна с една ръка и му строши врата. След това стъпи върху трупа и помами следващия с ръка.
Хайде, ела…
Още трима се опитаха, последният — с някакво съдбовно примирение, като хипнотизиран от силата на изправения срещу му мъж. Ако той изобщо беше човек. А после се предадоха като един и побягнаха от фигурата в бяло, чиито тънки, мършави крайници бяха по-бледи от лед и чиито очи приличаха на малки прозорчета към ада.
Беше чул подвикванията на мъжете в коридорите; дюдюканията и подигравателния смях, докато гонеха бегачите. А след това ги бе наблюдавал как се връщат, за да намерят Леман точно в тази поза — в рамката на вратата на стаята на Фурнаджията.
Сучек се огледа — страхопочитанието, което изпитваше самият той, беше изписано на всяко лице, четеше се в широко отворените от възхищение очи на всеки. Отново се обърна с лице към Леман, после коленичи и унизено положи шията си пред мъжа — не разбираше много защо го прави, но знаеше, че трябва да е точно така. И навсякъде около него останалите направиха същото и оставиха Леман да обикаля между тях и да притиска със стъпало всеки оголен врат. Бележеше ги. Вече бяха негови. Негови докрай. Дори и в смъртта. Също като Ли Юан в деня на коронацията му.
И когато Сучек отново се изправи, беше изпълнен с чувство за справедливост, абсолютно уверен. Нямаше връщане назад. Оттук нататък нямаше да има полумерки. Или Леман, или нищо. И заедно с това чувство за справедливост дойде и едно друго — за съдбовност. За начало. Беше сякаш насън. Оттук нататък поемаха по една особена пътека. И където и да ги отведеше тя — в рая или вдън самите глъбини на ада — той щеше да върви след този човек. Защото така щеше да бъде оттук нататък — за всички, събрани тук.
Беше се започнало.
Когато Емили се прибра, вече минаваше четири. Изрита обувките си и се отправи към банята, като тихичко си тананикаше. Протегна ръка и положи длан върху плочката на душа. Добре. Беше гореща. Това означаваше, че прислугата се е сетила да дойде по-рано. Съблече роклята си през глава и я пусна на стола отстрани, после се измъкна и от корсажа.
Беше паметна вечер — и неочаквано приятна. Пристъпи под душа и отново взе да си припомня събитията от вечерта, докато се сапунисваше под непресекващата водна струя.
Всъщност Майкъл Левър не се оказа чак толкова лош, след като го поопозна. Не че винаги го беше мразила. Когато започна работа за „МемСис“, се отнасяше към семейство Левър с омраза от разстояние, като не правеше особена разлика между сина и бащата, а виждаше само хищния нрав на компанията майка „ИмВак“. Е, през последните няколко седмици бе научила много. Системата си беше система и човек трябваше да й се противопоставя, но с хората не беше чак толкова лесно. Трябва да приемаш всекиго такъв, какъвто е. А в много отношения Майкъл Левър беше свестен човек — честен, надежден, способен да се отнася с яростна загриженост и вярност към хората наоколо си. Виновен ли беше, че се е родил наследник на „ИмВак“?