Ким се спря и се огледа неуверено, после се обърна назад и по лицето му се изписа усмивка. Над портата на компанията бяха драпирани алени знамена — за късмет. Под тях се беше наредил целият персонал — шестима души — за да си вземе довиждане с него и да му пожелае късмет.
— Ето — Тай-Чо се приближи до него и му подаде малка запечатана кутийка. — Ще ти потрябва.
— Какво е това?
— Обяд — широко се усмихна Тай Чо. — Както чувам, докато обработят патента, ще минат доста часове, а пък тебе си те познавам. Ще забравиш да ядеш.
— Благодаря — прошепна Ким и за миг докосна ръката му, после погледна към другите. Двамата Тай на средна възраст, които беше наел като изследователи, сега се усмихваха широко и махаха, развълнувани като деца. До тях, вдясно, асистентът му — млад хан със свежо лице, на име Хон Чи — се оглеждаше с опулени очи и всичко това явно му харесваше. Щом усети, че Ким го гледа, Хон се усмихна, наведе глава и се изчерви.
Охраната на Ким, млад, набит хун мао на име Ричардс, гордо срещна погледа му и изгрухтя:
— Късмет!
А Нон Ян, счетоводителят му, извика:
— Тръгвай! Отивай да ни правиш всичките богаташи! — което предизвика бурен пристъп на смях.
— Ще ви направя — тихо рече Ким, стоплен от усмивките, които го заобикаляха от всички страни. — Бъдете сигурни.
След това се поклони на всички, обърна се и се качи в носилката. Щом носачите вдигнаха тежкото кресло, той се наведе навън и започна да маха. Виковете на тълпата и крясъците на двамата бегачи, които разчистваха пътя отпред, заглушиха гласа му.
Ким се облегна назад и усети как очакването го заля. Значи това било. Погледна папката в скута си и се разсмя учудено. Имаше дни, когато просто си седеше, втренчил поглед в дланите си, смаян, че е успял да оцелее сред мрака на Глината, за да стигне дотук. И се смяташе за благословен — въпреки всичко, което междувременно му се бе случило. Ала въпреки това днешният ден беше особен — днес най-после всичко си идваше на мястото.
— Кръгчета дим… — прошепна, след което отново се разсмя, усетил как носилката подскача и се клатушка под него. — Кръгчета дим и паяжини.
Емили се обърна бързо. Тънкият лъч светлина, идващ отгоре, освети фалшивия образ в огледалото, после тя подскочи обратно, пренебрегнала холограмата, която изведнъж се появи вдясно, и застана с лице към тъмната фигура на вратата, насочила ножа напред. Острието проблесна и потъна дълбоко в гръдния кош, след това отскочи назад. Тя отстъпи крачка назад, докато дишаше дълбоко, после доволно прибра ножа в ножницата.
— Край — произнесе тихо. Светлините веднага угаснаха — компютърът на апартамента беше регистрирал командата й.
Пронизвана от тръпки, Емили прокара опакото на дланта си по челото. Тренировката беше тежка. За първи път от много време насам се бе напрегнала докрай.
Огледа се из стаята — окървавената фигура на манекена, прикованите към стената мишени, монтираните на тавана прожектори, черджетата, капаните, опънатите телове — и осъзна, че вълнението от всичко това го няма. Беше време да направи нещо. Да започне отново да се организира.
Бързо се захвана да подрежда стаята — прибра апаратурата в сандъка в дъното и я покри с купчина чаршафи и стари дрехи. После се отправи към душа и стоя под струята чак докато всичката вода изтече, защото обмисляше какво ще прави по-нататък. Мах беше излязъл да се среща със свръзки и да урежда сделки — правеше онова, за което го биваше. Откакто бе пристигнал онази нощ, надали го беше виждала за повече от двайсет минути. Що се отнася до нея, от два дена не се беше вясвала в офиса.
Беше се обадила, че е болна. Кратко съобщение на личния комсет на Майкъл Левър. Той се обади след няма и минута да я пита има ли нужда от нещо; каза, че може да намине, ако тя иска. Но тя му отговори, че й няма нищо, просто някакъв вирус. Нищо сериозно. Някой от онези вируси с четирийсет и осемчасово действие, които напоследък върлуват по нивата. Щяла да пази леглото и да дойде, щом се почувства по-добре. Второто му съобщение беше кратко, почти делово — само дето го беше подписал „с любов, Майкъл“.
И така: какво става? Тя обикаляше из апартамента, загърната в хавлия, и си спомняше как я гледаше Майкъл онази вечер, на бала, и как се чувстваше самата тя, докато го наблюдаваше да говори, и осъзнаваше, че все повече му се възхищава. В антрето спря пред кошницата с цветя, които й беше изпратил, и поднесе една съвършена розово-бяла орхидея към носа си. Цветовете бяха още свежи, ароматът им — наситен. Трепна леко, извърна лице и се върна в спалнята. Застана пред гардероба и се зачуди какво да облече. Щеше да слиза надолу по нивата, значи трябваше да е нещо съвсем семпло. Онзи вид облекло, което би носило другото й „аз“, Рейчъл де Валериан.