— Милн… Рос… Радвам се да ви видя отново. Надявам се, ще пийнете по едно питие?
Двамата мъже се спогледаха колебливо и кимнаха.
— Добре — Левър се обърна и щракна с пръсти. Стюардът веднага се завтече да приготви напитките. Левър вдигна от облегалката на стола един лек копринен халат и го метна на раменете си, след това отново се обърна с лице към тях.
— Е? Какво ми носите?
— Боя се, че не е много — Рос посегна да прилепи рехав кичур сламеноруса коса към олисяващото си теме. — От онова, което успяхме да разберем, тя си е най-обикновено добро момиче. Чисто досие от колежа. За съд изобщо не се споменава — дори не е свидетелствала. Накратко: обществените данни съвпадат с досието на компанията. Ну ши Дженингс е точно това, което твърди, че е. Всичко си е на мястото освен…
Той се поколеба и сведе поглед.
— Освен какво?
— Освен дето нещо не ми се връзва — завърши Милн по своя бърз, нервен маниер. — Всичко това е твърде гладичко. Прекалено изпипано. Сякаш някой го е измислил. Все едно… — размърда се, разкърши рамене, сякаш имаше нещо на гърба. — Ами няма нищичко, което да я отличава. Нали знаете, от онези неща, които изграждат живота. Които му придават аромат.
— Хммм… — старият Левър кимна. — Но всичко съвпада, така ли?
— На повърхността — да — Рос вдига леко ръка, за да предупреди Милн да не се обажда. — Но можем да задълбаем малко повече, ако искате. Можем да се върнем в Кантон Атланта. Да поприказваме с някои хора, които са я познавали, преди да се премести на изток. Да открием какво всъщност представлява.
Известно време Левър не каза нищо. После отпи продължителна глътка от чашата си и поклати глава.
— Каква причина може да има тези данни да са неверни? Рос погледна спътника си, след това сви рамене.
— Никаква. Просто тук има нещо. Вече близо двайсет години се занимаваме с подобни неща. И това… ами това смърди на нещо скалъпено.
Милн закима ентусиазирано.
— Добре — Левър остави чашата си. — Да приемем, че някой е бърникал в данните. Да кажем, че някой е направил нещо с официалното й досие. Но нека ви задам само два въпроса. Кой? И защо?
— Не знам — Рос срещна пронизителния поглед на стареца. — Просто знам, че някой е пипал там. Както казва Милн, всичко е прекалено гладко.
Но Левър клатеше глава.
— Не. Няма смисъл. Да променяш тия досиета е голяма играчка. Голяма — разсмя се, след това се наведе по-наблизо и тихичко добави: — А кой да го знае по-добре от мен, а?
Застана между тях.
— Не, господа. Благодаря, но нека оставим всичко така. Надявах се да изровите нещо, което бих могъл да използвам срещу тази жена — например цяла серия бивши любовници — но май ще трябва просто да си измисля нещо — разсмя се отново. — Е, може би просто трябваше да го направя веднага!
— Ами нашия файл? — напрегнато попита Рос.
— Ще го задържа — Левър отново го погледна в очите. — Ще ви се плати добре, ши Рос. Много-много добре. Но с това приключихме, разбрахте ли ме? Край.
Когато си отидоха, Левър се обърна и вдигна очи към балкона над басейна. Иззад преплетените лозови стъбла се показа мъж, наведе се над парапета и го погледна.
— Е, Мах? Какво ще кажеш? — подвикна Левър.
Мах се усмихна.
— Точно така е, както казахте, господин Левър. Няма смисъл. Ако тая Дженингс беше някоя курва, внедрена от някой ваш съперник, тя щеше да остане там, където би причинила най-много вреда, а не да ходи при Майкъл.
Левър кимна. И той си мислеше точно това. Ала въпреки всичко убедеността на Рос го беше потресла. През последните десет години често бе използвал Рос и Милн и тяхната интуиция общо взето не ги лъжеше. Така че какво щеше да стане, ако…?
За момент се позабавлява с тази идея, като се опитваше да измисли някаква причина — каквато и да било причина — досиетата да са подправени, после отново отхвърли тази мисъл и поклати глава. Не. Нямаше смисъл. Никакъв смисъл.
— Е, значи това беше — Милн обгърна с длани купичката си с ча и присви очи срещу партньора си на масата в една чайна на долните нива. — Затворихме още едно досие.
— Може би да — Рос проследи с поглед една сервитьорка, — а може би не.
Милн се вторачи очаквателно в лицето му — знаеше, че в момента Рос предъвква нещо.
— Мислех си — Рос запровлачва лениво думите, след като отново насочи вниманието си към Милн, — мислех си, че можем да си пуснем отпуска. И с парите, дето ще ни ги плати господин Левър, може да си прекараме чудничко в Атланта.
— Атланта…? — Милн втренчи в него неразбиращ поглед, после му просветна и той се разсмя. — Атланта! Да бе, ясно, че ще е Атланта.