— Добре — Рос се облегна назад и кимна. Доволна усмивка запълзя по лицето му. — И докато сме там, може и да се поразровим тук-таме. Така де… лошо няма, нали?
Ли Юан стоеше в далечния край на галерията, застанал под един от петте огромни портрета, изпълващи боядисаните в среднощно синьо стени. Щом огромните врати се отвориха, младият танг се обърна нататък, после се усмихна и махна на Толонен да влезе.
— Кнут — протегна му пръстена си за целувка. — Надявам се, че си добре.
Толонен застана мирно, с наведена глава с ниско подстригана стоманеносива коса.
— Добре съм, чие хсия. Аз…
Млъкна — усетил бе нещо странно в държанието на Ли Юан. Странна вглъбеност в това младо, голобрадо лице, неестествена скованост в осанката, която изведнъж му напомни за бащата на момчето, Ли Шай Тун. Такъв ставаше старецът от време на време — сякаш нещо беше заседнало в мислите му, като камък насред ручей.
Толонен се обърна, погледна портрета, който Ли Юан бе съзерцавал, позна го и леко се усмихна. Това беше Чин Ши Хуан Ти, Първият император. Обединителят на древен Китай. Така нареченият тиранин. На портрета беше изобразен на брега на Шан-дон, загледан на изток — към Пен Лай, Острова на безсмъртните. Висок, брадат и нагъл, стиснал в лявата си ръка прасковата на безсмъртието.
— Мислех — Ли Юан заобиколи Толонен и пак застана под портрета. — Опитвах се да открия някаква закономерност в потока на времето.
— Закономерност ли, чие хсия?
— Какви са хората, какво правят и защо никога не си вземат поука.
Толонен сведе поглед.
— Наистина ли мислите така, господарю?
Ли Юан кимна.
— Наистина, Кнут. Ето например нашият приятел тук. В много отношения той е велик човек. Военен гений и администратор с въображение, чиито действия са оформили земята ни за две хиляди години напред. И все пак като човек е бил съвсем покварен, защото е искал повече, отколкото е можел да му даде животът. Искал е да живее вечно и това го е унищожило. И всичкото добро, което е направил, е рухнало заради това. Великата му империя е устояла горе-долу година след смъртта му — само толкова.
Младият танг се отдалечи и тракането на ботушите му отекна по покрития с плочки под. Застана под втория портрет. От всичките пет този беше най-известен — негови репродукции висяха на всяка палуба, на всяко ниво в огромния, обгърнал цялата Земя Град.
— Вен Ти… — Ли Юан се извърна и погледна към Толонен със странна, тъжна усмивка на уста. — Колко пъти си чувал старци и ученици да славят неговата добродетел? Колко пъти името му е било използвано като заклинание, за да бъде наказано някое сбъркало дете или некадърен чиновник? В историческите книги го рисуват като скала, като мъж планина — колкото справедлив, толкова и състрадателен, колкото нежен, толкова и строг — и все пак под управлението му Средното царство едва е устояло. Нахлуването на варварите от север, хсиун ну, на два пъти го е принуждавало да прави отстъпки — да дава земи и да изплаща огромни откупи. Че неговата столица Чан-Ан едва не се е предала пред тях! И също както при Чин Ши Хуан Ти има-няма година след смъртта му в империята настъпва хаос и в провинцията пламват бунтове.
— Направил е всичко, което е било по силите му, чие хсия…
— Може би, Кнут, но това кара човек да се позамисли, нали? Чин Ши Хуан Ти е бил тиранин, ала при него империята е процъфтявала. Вен Ти е бил добър човек, ала при него империята страда. Кого тогава да взема за пример?
— Толкова прост ли е изборът, чие хсия!
Ли Юан се усмихна, после мина към следващата картина и се загледа в изображението на елегантен мъж на средна възраст, облечен в златна коприна.
— Не, Кнут. Никога не е толкова просто. Ето, вземи Мин Хуан, шестия от великите тангове императори. Бил е велик. Мъдър управник и могъщ воин. Царуването му е било златен век, така казват. Великите поети и художници в нашата история — Ли Бо, Ту Фу, Ван Вей — хора като тях са процъфтявали под управлението му. Било е време на висока култура, на благоденствие и мир, ала всичко това е унищожено, бунтове са разтресли империята — и защо? Заради това, че е бил слаб. Заради увлечението му по една жена.
Толонен сведе поглед — този внезапен обрат го накара да се чувства неловко.
— Така е било, чие хсия. Или поне така твърди историята. Но вие какво искате да кажете?
Младият танг се извърна.
— Аз ли? Ами това, че императорите са хора, а не някакви фигури или абстрактни сили и човешките им качества оформят съдбите на техните поданици. Те протягат ръка — и сянката пада над цял континент. Така е. И така е било винаги. И аз, Кнут… с какво се различавам?