Майкъл поклати глава.
— Знам какво мисля. Освен това и аз искам да имам синове и искам тези синове да ме обичат и почитат. Не искам да съм пречка по пътя им.
Кустоу кимна и се облегна назад в креслото. Между него и Майкъл, от двете страни на масата, седяха отдавнашните им приятели Джак Паркър и Карл Стивънс. Бяха облечени семпло и имаха същите агресивни прически като Кустоу. Това им придаваше нещо като казармен вид. Един поглед беше достатъчен, за да ги разбере човек какви са. Синове — това бяха те. Част от новото движение.
— Говориш така, все едно го мразиш — Стивънс се наведе към него. — Наистина ли вече е толкова зле?
— Не. Не е толкова просто. Въпреки всичко, което ми стори през последните седмици, аз все пак не съм го намразил. Но тази негова мания за безсмъртие! Е, много прекали. Като че ли е насочил цялата си енергия в търсене на нов серум или нов начин за прекратяване на процеса на стареене — погледна към Кустоу. Лицето му беше изпълнено с болка. — Наблюдавах как това се трупа в него през последните няколко години като болест. Не искам и аз да стана такъв. Никога. Не искам да остарявам така, както остарява той. Да моли като просяк. Това е недостойно.
— Баща ми е същият — Паркър огледа приятелите си. — Напоследък няма време за нищо друго. Претупва бизнеса криво-ляво ден за ден и после отива да преживя тия работи със старите си дружки — млъкна и поклати глава. — И знаете ли за какво си приказват? Как щели да похарчат още петнайсет милиарда за Института. Петнайсет милиарда! И кой губи?
— Много ясно кой. Та какво ще правим?
Втренчиха погледи в Кустоу, сякаш той беше казал нещо, което им беше трудно да схванат.
— Да правим ли? — попита Стивънс, разтърси тъмнокосата си, ниско подстригана глава и се разсмя. — Че какво ли можем да направим? Точно така е, както го каза онази вечер Мичъл у Глория. У тях са парите, у тях е истинската власт. А ние разполагаме само със смътното обещание за наследство.
— Което с всеки изминал ден става все по-смътно — сръга го Паркър в ребрата и се разсмя.
Но Кустоу и Левър не се засмяха. Спогледаха се. Кустоу присви въпросително очи и Майкъл кимна.
— Добре… сега ще си кажем всичко — Кустоу стана, заобиколи масата и застана зад Майкъл. — Всички тези бумаги преди… това беше прикритие. Ние с Майкъл ви извикахме днес по една специална причина. Не да правим сделки или нещо подобно, а да поработим над онова, което дразни всички ни. Да видим не можем ли да направим нещо.
— Слушаме — Паркър се облегна назад и си придаде делови вид. Срещу него Стивънс кимна.
Заговори Майкъл:
— В общи линии ти си прав, Карл. Цялата реална власт е у тях. Но нека не подценяваме себе си. Какво имаме ние? Да погледнем. Нека видим ние пък какво можем да скалъпим.
Той отлепи длани, облегна се назад и започна да брои на пръстите на лявата си ръка.
— Първо, имаме лични средства. Далеч не незначителни. За много от малките компании такъв оборот би бил добре дошъл. Не се обиждайте, но ние с Брин проверихме. Четиримата заедно тежим около милион и три четвърти юана.
Паркър се разсмя.
— И докъде ще ни докара това? Твоите сметки са замразени, Майкъл — или го забрави?
Майкъл се усмихна. Хубавото му лице излъчваше търпение и решителност.
— Второ, можем да отклоним средства от онези фондове, които контролираме в компаниите на бащите си.
Паркър се намръщи.
— Звучи ми леко криминално.
— То си е. Но нека се изправим лице в лице с това, щом се налага. От подобни фондове бихме могли да отклоним до двайсет милиона юана.
Стивънс подсвирна. Лично той отговаряше за три малки производствени компании, обслужващи бащината му корпорация за разработване на близкия космос, но те бяха дребосъци — цвъчки, които баща му му бе пробутал, за да не реве; по-скоро хоби, отколкото работа. Той беше завършил инженерство и беше най-възрастният от всички, на двайсет и осем години, но сам все още се чувстваше момченце и вместо да действа, продължаваше да си играе.
— Трето, има тръстове, от които можем да вземем заеми. Дори при най-песимистичната лихва бихме могли да съберем към петнайсет милиона юана.
Паркър го прекъсна:
— Те ще научат — изсмя се отсечено и поклати глава. — Не разбираш ли? Ако тръгнем да реализираме всичко това, те веднага ще разберат, че нещо сме си наумили.
Левър се усмихна.
— Добре. Значи се замисляш сериозно?
Младежът се облегна назад, запредъвква някаква въображаема сламка, след което кимна. Но в онова, което каза, се долавяше колебание:
— Май разбирам накъде биеш. Имаме парите — значи не е това. Това не е ключът, нали? Защото не можем да използваме парите срещу тях. Що се отнася до парите, те са го запушили яко.