Ким се изправи, протегна ръка и забеляза как тя се наведе лекичко, преди да я поеме. Ръката й беше топла, ръкостискането й, когато обхвана дланта му — твърдо, очите й — радостни и дружелюбни.
— Знам кой е Ким, татко — и тя пусна ръката му. — Той работеше по Проекта.
Ким се облещи, учуден, че тя си спомня. Но Толонен просто се разсмя.
— Разбира се! Забравям, а? — излезе иззад бюрото и обгърна с ръка раменете на дъщеря си. — Може да се каже, че точно тя те намери след нападението, Ким. Вече се бяхме отказали от всякаква надежда да открием някой оцелял, но Джелка настояваше, че ти си успял да се измъкнеш. Накара ни да претърсим шахтите за някакви следи, че си минал оттам. И знаеш ли какво? Излезе права!
Ким се блещеше със зяпнала уста. Това не го знаеше.
Сведе поглед, засрамен изведнъж. Онзи, първия път, когато я беше видял — когато тя бе дошла с баща си на посещение на проекта „Жица в главата“ — той я беше гледал с благоговение, като богиня. Никога, дори и в най-лудите си мечти, не бе предполагал, че тя го е запомнила. Но тя го беше запомнила. Нещо повече — беше ги накарала да го търсят.
Ким погледна ръката си. Все още усещаше нежната топлина, здравия, ала същевременно и приятен натиск на дланта й върху неговата и потръпна, отново изненадан от силата, която бе почувствал. И когато вдигна поглед, забеляза, че тя продължава да го гледа със странно напрежение в яркосините си очи.
Папката лежеше на бюрото до него. За миг и двамата я бяха забравили, но сега Толонен му я посочи.
— Вземи я със себе си, Ким. И я прегледай внимателно. Не е задължително да отговаряш веднага. Към края на седмицата…
Ким се вгледа в папката, после импулсивно отговори на стареца:
— Не ми трябва чак толкова много време. Утре ще ви отговоря — усмихна се. — Каквото и да иска Ли Юан, ще го направя. Ако мога…
При тези думи Толонен се разсмя и сякаш за да включи и дъщеря си в шегата, обясни:
— Нашият Ким е физик. Експертите ни твърдят, че е най-добрият — нищо, че е толкова млад. Може би най-добрият, който някога сме имали.
Сега Ким забеляза как тя го погледна, после пак погледна към баща си, сякаш й беше трудно да възприеме думите. И наистина, на Ким, който сега седеше там и я гледаше, нищо не му се струваше по-необяснимо от факта, че хора като Толонен и Ли Юан имат нужда от него, виждат в него нещо, което не могат да намерят другаде, и използват думи като „най-добрият“. На онази негова част, която принадлежеше на Глината — която се бе издигнала дотук от мрака под Града — това й се струваше абсурдно. И когато това момиче, толкова красиво, че изглеждаше някак нереално, присви очи и го попита вярно ли е, че бил най-добрият, той можа само да се засмее, да кимне и да гледа как лицето й бавно се променя и как накрая отразява собствената му веселост, породена от това, колко абсурдно е всичко.
— „Ако мога“… — промърмори си Толонен, след това пак се разсмя. Но Ким не го чу. Продължаваше втренчено да гледа момичето — забеляза как тя отмести поглед от него, после пак го погледна. Нещо странно ставаше с лицето й.
Погледна към папката и кимна. Но жестът му нямаше нищо общо с онова, което се намираше в нея. Нямаше нищо общо нито с физиката, нито с проектите, нито с нуждите на Ли Юан. Беше заради момичето. Само за миг той бе решил нещо — окончателно и без никакво съмнение. За него нямаше да има покой, докато не се оженеше за нея.
В императорската баня на Тонджиян прислужничките от вътрешното домакинство Ароматен Лотос и Ясна Луна се готвеха да измият косата на младия танг. Извадиха меките вълнени кърпи от големите шкафове над мивката, поставиха ги до гледжосаните купички с мазила и шампоани, сребърните гребени и четки, подносите с яркоцветни мъниста и копринени нишки, после се върнаха при мивките, отвориха големите драконови уста на крановете и пръснаха фин тъмнокафяв ароматен прашец във вдигащия пара кристален поток.
Докато се занимаваха с това, Ли Юан ги гледаше от стола си в средата на обширния, постлан с плочки под и се наслаждаваше на гледката на двете млади жени, на звука на древната песен, която си тананикаха, докато се суетяха около него, на сладкия аромат на обгърнатите им с меки воали тела, когато притичваха покрай него.
Въздъхна — за първи път от много време насам се чувстваше не просто доволен, а щастлив. Дълго се бе лишавал от подобни неща в опит да се закали срещу света, но сега беше разбрал — те са част от него. Без такива мигове на удоволствие и лукс, в които да се предаде на сетивата си, в живота нямаше равновесие, нямаше радост. А без радост не би могъл наистина да разбере движението на нещата. Без радост нямаше и мъдрост.