Дълго бе се борил да стане такъв, какъвто не беше. Да стане едно по-чисто и по-фино същество. Ала напразно. От деня, когато се бе сгодил за Фей Йен, равновесието в живота му беше загубено. Бе отхвърлил прислужничките си, но не беше отхвърлил онази част от себе си, на която й бяха нужни топлина и покой, майчина ласка. Опитал се беше да оформи сам себе си така, както шивачът крои плата за дреха, ала дрехата, която бе скроил, беше твърде тясна. Задушаваше го и го мачкаше.
Сведе поглед и си припомни онези времена. Да има една-единствена, съвършена любов — това беше мечтата му. Да има жена, която да е всичко за него, също както и той е всичко за нея — като ин и ян, като деня и нощта — това беше мечтата му. Но светът не беше за мечти. Светът беше суров и верен само на себе си. В него имаше фалш и предателство, болести и омраза, жестокост и загуба. Загуба, по-голяма от силата на сърцето да я понесе.
Но го имаше и това. Простата светлина на радостта срещу мрака на времето. Радостта от докосването на жена, от прегръдката на дете, от смеха на обичан приятел. Тези прости неща, макар и да изглеждаха толкова леки на Големите везни, уравновесяваха стотици смърти, хиляди жестоки удари. Пера и желязо. Радост и скръб. Равновесие.
Ли Юан се засмя тихо, после вдигна поглед — изведнъж бе забелязал, че прислужничките са приключили и сега стоят срещу него и го чакат.
— Чие хсия… — казаха в един глас и му се поклониха ниско. Усмивките им издаваха колко се радват и те на тези мигове насаме с него.
— Елате — той се изправи и протегна ръце към тях. — Хсиян Хе. Юе Хуи. Елате, мои малки цветчета. Елате и се погрижете за мене.
Толонен го очакваше в кабинета му на вратата към източната градина. Докато се обръщаше към господаря си, златната му ръка проблесна на слънцето.
— Чие хсия — старецът се поклони ниско. — Простете, ако съм подранил.
Ли Юан поклати глава и се засмя.
— Съвсем не си подранил, стари приятелю. Вината е моя. Твърде много се забавих в банята тази сутрин и сега всичко закъснява.
— Тогава ще бъда кратък, чие хсия, и ще говоря направо по същество. Помолихте ме да подложа откритието си на проверка и анализ. Е, вече разполагам с предварителните данни и те са много обезпокоителни. Наистина много обезпокоителни.
Ли Юан погледна и видя папката на бюрото си.
— Това ли са, Кнут?
— Да, чие хсия.
Ли Юан се загледа в маршала, след това мина зад бюрото си и седна. Придърпа папката към себе си и я отвори. Най-отгоре имаше снимка на онова, което бе видял при последното посещение на Толонен. Онова, което той бе докарал от Северна Америка. На снимката изглеждаше като гигантски лешник, колкото детско юмруче. Щом го погледна, Ли Юан си спомни мириса му, сухата му пикантна сладост.
Това беше мозък. Изкуствен мозък. По-малък и не толкова сложен като човешкия, но въпреки всичко чудо. В много отношения приличаше на мозъците, произвеждани от „ДженСин“ за най-висшите им модели, ала беше по-различен. Мозъците на „ДженСин“ бяха ограничени, създадени на базата на съществуващ генетичен материал, отглеждани години наред с много усилия във вани с хранителен разтвор. Но този мозък тук беше произведен. Проектиран и направен като машина. Жива машина.
Когато го бе видял за първи път преди седмица, изобщо не се бе впечатлил. Това нещо беше отдавна мъртво — единственият от петте броя, оцелял в контейнера. Но записките от експеримента — малка библиотека от компютърни файлове — се бяха запазили недокоснати. Въз основа на тях през последната седмица Толонен възстановяваше част по част станалото. И сега, докато четеше доклада му, Ли Юан усети, че го полазват студени тръпки.
— Куан Ин! — възкликна и погледна към Толонен. — Какво те наведе на тези мисли?
Старецът се поклони вдървено.
— Пропуски в досието, чие хсия. Разни неща, които нямаха смисъл. Прекален преразход на основни материали например. Процентът беше много по-висок от предните години, затова се поразрових малко, открих къде изпращат „отпадъците“ и проследих нишката. Както и подозирах, продаваха ги евтино, а с парите финансираха малък научноизследователски център в далечния юг. И там го намерих. Недокоснат. Стаята беше запечатана.
— Грешка, не смяташ ли?
Толонен поклати глава.
— Просто извадихме късмет. Мисля, че каквото и да е било, то е било почти готово да тръгне. И не е тръгнало само защото ги изпреварихме и ударихме първи.
Ли Юан се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Погледнете датите на последните изследователски записи. Всичките са от късната есен на 2007 година. Това е важното. Означава, че това нещо се е готвело да даде плод по същото време, когато се разправяхме с Ханс Еберт и Де Вор. Ако съм прав, озаптили сме ги, преди да успеят да използват някое от тези неща.