— Понякога става така — каза холограмата, все едно че си приказвахме. — В т’Т пространството има около дузина големи загадки — имам предвид, наистина големи, досадни загадки, нали така? Те са разбрани дотолкова, доколкото е възможно — всичко, което може да се знае за тях, се знае. Имам предвид на ниво данни. Но понякога хората добиват убеждението, че могат да ги разберат по-добре. Таг-маттео мислеше така за Просеката и я изучаваше — в продължение на цели тридесет и пет години, с две години прекъсване в средата. И най-хубавото нещо е, че той наистина започна да я разбира по-добре.
— Какво искаш да кажеш?
— Той придоби достъп до знания, до които никой друг от т’Т никога не е успявал да се доближи.
— И как го направи? Искам да кажа, хората са изучавали Просеката в продължение на хилядолетия. По какъв начин той е надскочил тези изследвания само за няколко десетилетия?
Холограмата доби загадъчно изражение.
— Беше подпомогнат.
— Подпомогнат? От кого?
Загадъчното изражение изчезна.
— Не знам.
— Мислех че е въвел в теб всичко, което е знаел?
— Той също не знаеше кой му помага.
В този момент, както седях облегнат на зелената стена на стаята, аз се сетих за Агифо-3-акка, който се намираше някъде далеч под мен в огромния кораб. Възможно ли беше той да бе донесъл някакво друго, Уиа знание, което се отнасяше до случая? Той ли беше неизвестният помагач?
— Агифо-3-акка на когото принадлежи този кораб — казах аз, — също е изучавал Просеката.
— Наистина ли? — каза холограмата.
— Да. Той твърди, че тя е създадена от чужда цивилизация.
Холограмата издаде стържещ, подигравателен звук.
— Абсурд — каза тя. — Няма такова нещо като чужда цивилизация.
— Но Таг-маттео — казах аз — е разгадал Просеката, нали?
— Не бих казал. Не я е разгадал напълно. Но я разгада в по-голяма степен от останалите хора.
— И това, което той е разгадал…
— … съм аз, така да се каже. Аз съм това, което той знаеше.
Помислих малко върху това.
— И ти можеш да ми помогнеш в… в това, което трябва да направя?
— Да — каза холограмата, усмихвайки се широко. — Ами, да.
5-ти ден
Камъко,
С инфочипа в джоба си аз слязох долу при Агифо-3-акка. Той ме погледна, но изражението му остана невъзмутимо. Аз не успях да прикрия съвсем чувството на превъзходство, което ме бе обзело — в края на краищата, разполагах с данни, които можеха да дадат отговор на много въпроси за Просеката, обсебила по-голямата част от съзнателния му живот. (Освен ако, чудех се в себе си, освен ако Агифо-3-акка не знаеше повече, отколкото даваше да се разбере).
— Плодотворно ли беше твоето занимание? — попита той.
— Много — отвърнах аз. — Сега ще тръгвам. Ще ми помогнеш ли? Имам нужда от стандартен инфочип. Трябва да пътувам и да си построя кораб за крайната дестинация.
Агифо-3-акка кимна.
И така, скъпи камъко, и така. Ето че стигаме до решителния момент. Да, високият Уиа ме последва долу в хангара. Да, той ми даде нужния инфочип и ми помогна да приготвя една Жип-раница. Неговото лице беше последното нещо, което видях, преди пяната да ме покрие и ето че бях отново в мрака, усещайки накланянето, когато той ме тласна към сфинктера-изход. Аз се понесох в Космоса. Носех се и след това скоростта нарасна — отначало бавно, поради близостта на Гьола, после по-бързо. Отлетях за Колар.
Тежи ми. Тежи ми това нещо — също както тежиш ти, скъпи камъко. Игра на думи с теглото. Сега стигаме до истински лошите неща, които направих.
Колар
1-ви ден
Скъпи камъко,
Знам, че мина време, откакто говорих с теб за последен път. Но никак не изгарям от нетърпение да стигна до тази част от историята, никак. Странно е, че ми е толкова трудно да я разкажа. Можех да започна с нея, нали, да я приключа още в началото. Но сега, след всичко, което разказах на теб, а чрез теб и на моите невидими слушатели (здравей!, знам, че си там), ми хрумва, че то е само един сложен начин да избегна тази част. Тази част.
Всъщност не разбирам защо тя ме затруднява толкова. Ще ти я кажа възможно най-бързо и без да я усложнявам. Трябва да приключа с нея, така ще е най-добре — наистина — именно такова беше моето намерение, когато си сложих Жип-раницата и потеглих в Космоса. Исках престъплението да е останало зад мен, за да мога да продължа нататък.