Съгласно условията на сделката, които ИИ-то беше споменало в самото начало, трябваше да бъдат унищожени всички хора, но не и света като цяло. С пристигането си в системата аз влязох в орбита около планета, която беше разположена до съседната на Колар планета — един гигант, опасан от великолепни рубиненоцветни пръстени. Там аз увиснах в пространството, повече или по-малко несъзнаващ, все още спящ и в състояние на полутранс, докато моят стандартен инфочип (не специализираният чип на Таг-маттео) си изрови дупка в пяната ми и отлетя до най-близките суровини — прахообразните и водни частици от системата пръстени. Той събра малко количество от тях и използва преобразуваната материя, за да събере повече. Това на свой ред беше използвано за точното възпроизвеждане на редица строителни машини, като нито една от тях не беше много голяма — всички бяха съвсем стандартни. Това неизбежно беше бавна и изискваща време операция. Но пътешествениците до нови системи (или както в моя случай пътници, които не искаха да преминават през орбиталите), нямаха друг избор, освен да ги използват. Аз лежах свит в пяната, докато цялата тази дейност протичаше около мен. От извлечените въглерод и желязо, машините моделираха помещение, голямо десет на десет на десет метра. Когато всичко беше готово, няколко от тези строителни машини се сглобиха в по-големи и започнаха да направляват обвитото ми в твърда пяна тяло през Космоса и в помещението. После те запечатаха хангара и го прочистиха. От замръзналата вода беше отделен кислород, който те вдухаха във вътрешността на помещението, а в същото време други машини изградиха основната захранваща мрежа. Пяната ми беше подложена на сравнително бавно разяждане до момента, в който бях в състояние да извадя ръка и сам да махам буците от тялото си като пиле, което се излюпва от яйцето си.
Но аз нарочно се бавя тук, нали? Мой скъпи камъко, твоето търпение е лош пример за мен. Вече твърдо съм решил: трябва да бъда нетърпелив в разказването на своята история.
Сам довърших изграждането на камерата и машините започнаха да й поставят още една обвивка. Но аз не ги изчаках, а използвах новата мрежа, за да отворя Таг-маттео. Холограмата се появи, капризна и размазана.
— Твоята машинария не е кой знае колко изискана — каза тя. — Едва си фокусирам образа.
— Извинявам се — отвърнах аз.
Тя се усмихна.
И така, камъко. Ето какво ми разясни невещественият образ на Таг-маттео.
Механизмът, посредством който съществуваше Гравитационната просека, а също така нейният произход, история и причината за прекъсването в средата, всички тези неща си оставаха загадка. Но се знаеше, че нейният висок гравитационен градиент не беше явление, свързано с масата. Вместо чрез формирането на акреционна маса, която да създава гравитация, Просеката беше образувана посредством съвсем малкото, но съгласувано действие на силните ядрени сили.
И така, аз взех един камък. Да, камък като теб. Взех няколко, откъсвайки ги от хилядолетната им орбита около гиганта с пръстените. Те бяха прости късове скала, парчета — вероятно — от луна, разрушена при сблъсък или пък изтрити до малки късчета от приливите и отливите на някое много по-голямо от тях тяло. Сега от това древно тяло беше останал само рояк миниатюрни скали, камъчета, камъни — много подобни на теб. Някои от тях бяха големи колкото ръката ми, а други — колкото главата ми. Аз взех една дузина. Едно, две, три — по-големи, четири, пет, шест — по-малки, от седем до дванадесет — не по-големи от връхчето на палец.
Холографският Таг-маттео се усмихваше ли, усмихваше.
Ние — аз — обвих всеки от тези камъни с мрежичка от жички със способност за нажежаване и прикрепих към всеки поотделно по един микропроцесор. После ги хвърлихме — един по един — по посока на планетата Колар. Микропроцесорите ги ускориха много бързо до една значителна част от скоростта на светлината и те се втурнаха към своите програмирани орбити около планетата. До този момент те не бяха забележителни с абсолютно нищо — още няколко парченца от стари светове, зрънца прах в мръсното обкръжение на Космоса. Когато стигнаха Колар, техните микропроцесори ги забавиха, така че те не бяха нищо друго, освен бавно движещи се камъчета, камъни като теб.
Чудил ли си се защо избрах теб за свой изповедник?
Шестте най-малки камъчета заеха позиции — уж случайни, но старателно програмирани — в близост до шестте орбитални платформи на този зает свят. Останалите влязоха в планетарни орбити с различни вектори, които опасваха огромния търбух на Колар, тръгвайки от тъмната страна по посока на ярката слънчева светлина на дневната страна и отначало. Те правеха една пълна обиколка за четиридесет минути.