Малките процесори си знаеха работата. Аз самият вече нагласях Жип-раницата и си слагах пяната (нескопосано, но това се прави трудно, когато си сам). Бях свършил това, за което бях дошъл и сега си тръгвах обратно. Машините изпуснаха въздуха от моето малко помещение и аз отново се намирах във вакуум, готов за обратното пътуване към кораба на Агифо-3-акка. Бях напуснал системата, преди нещо да започне да се случва. Да се случва…
Ето какво се случи. Микропроцесорите, прикрепени за всяко парче скала — не по-големи от прашинки върху камъните, задействаха нещата. Мрежичката от жички, която обвиваше като паяжина повърхността на всеки камък, предизвика имплозия, базирана на силните ядрени сили, която моментално сви материята на камъчетата в една математическа точка с краткотрайно гравитационно притегляне, чиято сила нарасна до безкрайност. Полученият резултат не беше толкова траен като Просеката (която е съществувала в продължение на десетки хилядолетия, а навярно и много повече). Но в този случай това не беше необходимо.
Шест от тези новосъздадени черни точки, тези интензивни гравитационни точки, се гушеха от външната страна на шестте орбитални платформи. Всяка от тези платформи — милиони метрични тонове метал, пластмаса и органична материя — колабира в един миг и бе смазана и въвлечена в абстрактните точки. Всички хора върху тях загинаха моментално.
Другите шест камъка се намираха в балансирана орбита, като всеки един беше разположен с огледална точност в диаметрално противоположната на друг камък точка. В мига, в който бяха разрушени орбиталите, тези малко по-големи парчета скала изчезнаха в абстрактните точки на безкрайна гравитация. Тъй като те се бяха движили в орбита с определена скорост, тяхната латерална скорост, както и присъствието на огледална точка на силна гравитация не им позволи да се затъркалят право към сърцето на планетата. Ако те бяха съществували достатъчно дълго време, щеше да се случи точно това: щяха да се устремят спираловидно навътре и щяха да се слеят в една абстрактна обща точка в самия център на света. Но те не просъществуваха достатъчно дълго време. Според изчисленията, предоставени от холограмата на Таг-маттео, те съществуваха малко по-малко от двадесет и една минути — време, определено от времето на всмукване на материята. Всъщност именно „реалният“ гравитационен ефект на същинската материя е този, който прекъсва квази-гравитационния ефект на съгласуваните силни ядрени сили. Веднъж след като тези шест точки бяха притеглили в себе си достатъчно материя — точно както другите шест камъка, които погълнаха цели орбитални платформи — те се разрушиха и се разнесоха.
Следователно в продължение на двадесет и една минути, тези шест точки на интензивна гравитация се въртяха безспирно около планетата Колар и траекторията им започна да се изкривява леко навътре. Но те съществуваха само толкова, колкото да загубят няколко десетки километри орбитална височина. Те отново се завъртяха половин орбита и после засмукаха, със сила, близка до безкрайност, обвивката от въздух около света. Започнаха да теглят атмосферата на Колар към себе си, към нищото. Засмукваха, докато всичкият въздух на онзи свят изчезна.
ДотТек е удивително средство, то може да запази живота при много обстоятелства. Може да запази живота дори в отсъствието на кислород за определено време. Но тя не може да прави това вечно. Човек има нужда от въздух, за да живее. Повечето от населението на света вероятно беше запратено в небето и унищожено от безпрецедентните, апокалиптични, поставящи края на света ветрове, причинени от моите малки камъни. Тези хора умряха по-рано. Други — в къщи или под земята — умряха по-късно, запазени в състояние на кома от дотТек толкова дълго, колкото беше в състояние да го направи.
Всички умряха. Което беше точно онова, което бях нает да сторя. Скъпи камъко, аз го направих.
2-ри ден
Скъпи камъко,
Докато летях към кораба на Агифо-3-акка, аз не мислех за онова, което бях сторил. В особения транс на свръхсветлинното пътуване аз изобщо не мислех кой знае колко. Всъщност не, не е вярно: мислех за начина, по който нещата се бяха подредили. Още откакто ме бяха извадили от звездата-затвор, аз непрестанно се бях чудил как щях да съумея да убия шестдесет милиона защитени от дотТек човешки същества. Всичките начини, за които се сещах, бяха недоизкусурени, невъзможни и безполезни. Тогава, насочван от моето ИИ, аз бях открил начин, който използваше резултатите от едно изследване на Просеката, продължило цял човешки живот. С полусънно и замъглено съзнание аз си мислех, че по някакво странно съвпадение корабът, който ми помогна след бягството от затвора и който ме чакаше, когато пристигнах в този район на пространството, също така участваше в едно продължило цял живот изследване на Просеката. Ето за какви неща си мислех аз.