Също така си мислех — с известно удовлетворение, — че ако обещанията на моето ИИ означаваха нещо, аз щях да получа отговорите, които желаех. Бях платил достатъчно тежка цена за това знание. По-точно хората от Колар, шестдесетте милиона души от Колар, бяха платили тежка цена. Мислех че най-малкото бях заслужил отговора.
Какво ли бяха почувствали те? Понякога съм се чудил за това, след като пристигнах тук с теб, скъпи камъко. Виждаш ли ей този белег? На това място разкъсах кожата си и си строших реброто — над сърцето. Ето виж, използвах теб като оръжие и си нанесох удар. Но само нараних гърдите и ръката си. Дори без дотТек е трудно да нараниш себе си. Разбираш ли, когато болката премине над определено ниво, желанието напуска ръката. Сега там има само белег.
Естествено хората тук (здравей, докторке!) ми предоставиха информация за Колар. Това беше в началото и аз не се запознах с нея, понеже смятах, че ще ме разстрои. Бях прав, естествено, тя наистина ме разстрои. Но след известно време отегчението ме завладя. Аз прочетох информацията и открих много неща за Колар. Това беше един предимно пасторален свят, скъпи камъко, отдаден на отглеждането на стотина вида тревисти и бамбукови растения. Жителите му бяха пасторални романтици и повечето спяха навън под звездите. И защо не? Климатът беше умерен, оста и ъгълът на въртене на планетата бяха нагласени така, че да намалят суровостта на зимата, а населението се беше подсилило с някои дотТек адаптации, за да не усеща студа. Те отглеждаха стада от лъвове и тигри, модифицирани зверове от митичното минало, чиито смъртоносни зъби и нараняващи нокти бяха премахнати. Коларианите имаха огромни стада от тези покорни и объркани зверове. Самите овчари пееха и пишеха стихове. Един благ народ. Разбира се, имаше и градове, понеже градовете са естествени за човешкия вид. Но в техните градове растеше трева, на всеки покрив пасеше животно, а повечето сгради бяха направени от бамбук. Една крехка матрица. Това ли беше причината, поради която светът беше избран за мишена? Колкото и жилави да бяха хората, инфрастуктурата беше много крехка. Макар че имаше също и много каменни къщи, много пещери, прокопани в планините, както и всичкото разнообразие и пъстрота на човешкото съществуване.
Какво ли бяха почувствали те?
Всеки път, когато мисля за това, си представям различни групи или отделни индивиди. Точно сега, докато говоря на теб, скъпи камъко, аз си мисля за една група от трима души. Кожата им е обрасла с лека вълна, което (според мен) е широкоразпространена адаптация срещу природните стихии. Единият от тях свири на дълга свирка от бамбук. По този начин те контролират козите-кучета — рунтави рогати животни, които събират стадото от тромави и беззъби хищници. А пък онзи там, високият пълен мъж, свири на бамбуковата си флейта мелодия, която сам е композирал. Козите-кучета издават пронизителни звуци, тичат наоколо и мушкат с глави изоставащите лъвове по бутовете, за да ги вкарат в стадото. Сега разшири малко полезрението си и ще можеш да видиш всичките четири хиляди хектара зелено поле с разлюлени треви. Тук горе, на върха на този хълм, едно кухо дърво — вид бамбук — е израсло на височина двадесет метра и диаметърът му е два метра. То е увенчано с корона от сметаненоцветни перести листа, а вътре е приспособено като място за живеене.
От върха можеш да обходиш с поглед целия пейзаж наоколо: плавните извивки на хълмовете, изящни като контурите на човешко тяло, зеленото на полята, синьото на небето. Самотния облак на зенита. Ето това е.
И не е имало никакво предупреждение — нито се е чуло някакво свистене във въздуха, нито е било видяно нещо. Огромният вятър е дошъл отникъде. Цък — като електрическо копче — един камък като теб, скъпи мой, колабира в математическа точка и целият въздух на света започва да се носи панически, да се раздира и устремява нагоре и надалеч. Тримата овчари нямат време да осъзнаят какво става. Те вече се носят във въздуха, всмукани заедно с изчезващата атмосфера. Но побеснелият въздух се носи напред-назад с пълна скорост, принуден от безусловната сила на гравитацията да се устреми нагоре и да се натика в една точка, не по-голяма от точица. Не по-голяма от точица и всъщност, ако трябва да кажем истината, безкрайно по-малка. Така че овчарят има само една мисъл, дори не мисъл, а фрагмент от мисъл, тъй като дори за нея няма време и тя е: „Къде ми е флейтата?“ — понеже вятърът я изскубва и я прави на пух и прах. Той прави същото и с човешкото същество, и за част от секундата го превръща в червена смес, от която не остава нищо. Всяка клетка от него е отнесена надалеч и нагоре от вятъра, който бележи края на света.