Да вземем някой друг: някой в избата на градската къща. Тя е долу, понеже долу има нещо, което й трябва — да речем бутилка ембър. Тя извръща власатата си глава, чувайки чудовищния шум на вятъра. Започва да се препъва нагоре по стълбите, защото иска да разбере какво става. Но къщата над нея се срутва от вихъра и на пътя й се стоварват развалини, точно когато земетресението я прекатурва и запокитва надолу. Тя се приземява на главата си и си счупва врата, но това не е толкова страшно, понеже нейната дотТек незабавно се заема да я възкреси: тя изолира мозъка й от раната и възможно най-бързо съединява гръбначния мозък и костите на врата. Тя отваря очите си и вижда купчината отломки, препречили пътя й. Но не може да диша, защото няма какво да се диша. ДотТек прави всичко по силите си, но тя няма да живее дълго. Тя получава съзнание за около час. (дотТек знае възможностите си, тя е интелигентна, но не може да разреши по-големия проблем. Обаче жената може, така че тя й предоставя възможност да опита.) Но когато става очевидно, че и тя се проваля и че тялото й грохва, дотТек отново я поставя в кома. Именно в това състояние, петдесет или сто часа по-късно, тя умира.
Или някой друг: в този свят има четири или пет по-големи планински вериги, които са надупчени като решето с пещери и обиталища. Когато вятърът започва, в тях има много хора. Някои биват откъснати от самите входове и отворите на пещерите, а други мощното стремително изтичане на въздуха подхвърля като топки за тенис из коридорите. Някои успяват да затворят вратата и да уловят скъпоценния въздух в стаята. Какви късметлии! Но какво могат да направят след това? Зад вратата им светът е една вледенена пустиня, повърхността му сега е лишена от въздух като отдавна мъртвата луна. Хора ще дойдат, но никой не може да дойде навреме. В малкото пространство на стаята има шестима души и те ще изразходят въздуха. Когато сериозността на положението става очевидна, се взема единодушно решение: те изискват от техните дотТек да ги поставят в кома, за да запазят въздуха. И така всички лежат на пода и сто или двеста часа по-късно умират.
Впоследствие се натъкнах на следната статистика (след малко ще обясня как): на Колар е имало 61 765 002 живи човешки същества в секундата преди мрежите от силни ядрени сили да бъдат активирани върху моите малки, обикалящи в орбита, камъни. От тях 52 798 650 умират веднага или за няколко минути, предимно в бурята на атмосферната турбуленция, предизвикана от моите устройства. Получава се разлика от 8 966 352 души. От тях 8 966 304 умират в период от време от един до триста часа, затворени като в капан в стаи и мазета, някои (изумително) дори на открито, но без да бъдат пометени от вихрите. Въпреки това, накрая всички те умират. Четиридесет и осем преживяват непосредствената катастрофа. Четиридесет и един от тях се намират в асансьорна кабина, която пътува от повърхността нагоре към орбита. Истински щастливци! По същото време се движат и други две асансьорни кабини. Първата тъкмо е щяла да влиза в док, когато просто била притеглена в точката-черна дупка, погълнала нейната орбитала. Другата се намирала близо до повърхността на планетата и била смазана от ветровете. Та тази единствена кабина се намирала в точната позиция, в която фаталното притегляне на колабиралата орбитала било компенсирано от огромното странично противодействие на атмосферната турбуленция. Кабината се разтресла и била изхвърлена в Космоса. Отначало траекторията й била наклонена остро към точката-черна дупка, създадена от орбитала, към който пътувала, но след това се насочила надалече в Космоса. Хората вътре разполагали с две хиляди часа въздух при нормални условия, както и с храна и вода. Те изпаднали в доброволна кома и месеци по-късно били прибрани от специален т’Т спасителен кораб. Освен тях имало и други седем оцелели и техните истории са най-забележителните. Шестима от тях се намирали дълбоко в моретата на Колар, снабдени с дихателни апарати и защитни костюми. По време на катастрофата хиляди такива плувци се гмуркали за развлечение из океаните и моретата на планетата, но всички те загинали, когато моретата закипяли и били всмукани след изчезващата в Космоса атмосфера. Тези шестима късметлии се намирали достатъчно надълбоко, заклещени сред подводните скали, благодарение на което били издърпани нагоре във въздуха. Те останали там в състояние на кома в своите костюми, докато на сцената се появили първите т’Т спасители. Единственият друг оцелял бил някакъв маниак на тема археология. Той бил построил в мазето си архаичен субсветлинен кораб и по време на катастрофата се намирал в него. Човекът запечатал люка и останал вътре в състояние на хибернация (неговата дотТек му помогнала да направи това) в продължение на месеци, докато спасителите пристигнали. Фактът, че те са били коматозни, което ще рече в сходно на смърт състояние, означаваше, че присъствието на тези седмина души не нарушаваше условията на сделката.