Всички тези седем индивиди помолили за незабавно преместване от мъртвия свят. Сред т’Т имало известна дискусия дали за планетата да бъде създадена нова атмосфера. Но се взело решение, повлияно отчасти от неколцината оцелели, че било по-подобаващо Колар да се остави като една лишена от въздух гробница, телата да бъдат оставени in situ, а светът — изоставен. Имало толкова много други светове в т’Т пространството, които да бъдат колонизирани.
Естествено моите работодатели знаели, че т’Т щели да постъпят именно по този начин. Те познавали т’Т.
Моите работодатели. Скъпи камъко, вече няколко пъти по време на разказа си употребявам тази фраза. Всъщност тя е твърде подвеждаща, както вече установих.
Аз пътувах обратно, забравил за всичко, което се беше случило и единствено във въображението си знаех, че състоянието на нещата щеше да бъде непременно такова. Аз все още пътувах обратно към кораба на Агифо-3-акка, когато т’Т узна какво се беше случило на Колар. В този свят не идваха много посетители, но когато все пак няколко души дошли, те открили, че няма орбитали, които да ги приберат. Нито един от тях не носел чип, за да построи собствен кораб, така че нямали друг избор, освен да отпътуват обратно. Нещо не било наред и екипи от т’Т започнали да пристигат.
Това било една мистерия. Нищо не подсказвало за естеството на катастрофата, унищожила света. Моите камъни, свити в гравитационно интензивни точки, се били разсеяли с вливането на материя в тях. Един час след активирането те просто престанали да съществуват.
Аз звуча почти горд от себе си, нали, мой скъпи камъко? Ами да, това беше сложен проблем, една поредица от технически трудности, които преодолях (с малко помощ) в много задоволителна степен. Не мислиш ли?
В библиотеката
1-ви ден
И така, скъпи камъко,
Намирах се отново в хангара на Агифо-3-акка и пяната се стичаше около мен. За малко останах да лежа там. Чувствах, че разтворителят прави нещо повече от това да ме почиства отвън, той някак ме чистеше и отвътре — искам да кажа, правеше ме чист в преносен смисъл.
Агифо-3-акка ми даде храна и питие и ме остави сам. Аз увих около себе си интелигентния плат и си поиграх с моделиращото копче, за да оформя нещо като пончо. Седях, ядох, пих. Най-странното беше, че правенето на тези прости неща сега ми вдъхваше една обновена енергия, едно чисто удоволствие. Мисълта, че толкова много хора никога нямаше да могат да се хранят отново, някак си ме караше да забелязвам сладостта на собствената си храна.
После заспах. Събудих се с чувството, че съм малко по-обикновен, малко по-малко съвършено чист. Помотах се из коридорите на кораба на Агифо-3-акка, докато се натъкнах на него в стаята му за молитви.
— Бих помолил — каза Агифо-3-акка, който беше коленичил пред своя Посечен Бог и сега бавно се изправи на крака, — да не ме безпокоиш тук.
— Свърших си работата — заявих аз. — Свърших онова, което моите работодатели — нашите — добавих аз многозначително — работодатели искаха.
Агифо-3-акка килна глава. Това, изглежда, означаваше: „Добре“.
Аз го погледнах.
— Ти чу ли вече?
— Да чуя какво?
Престореното му незнание не ме заблуди.
Аз му се усмихнах.
— Сигурно си доволен, че мисията ми приключи, че беше успешна.
— Нито едното, нито другото означават нещо за мен — отвърна той надменно.
Аз огледах малкото опушено светилище. Край стените бяха подредени триизмерни холографски изображения на неговия Посечен Бог — третина от тяло, пронизано с копие, лице в агония, дъга.