Аз се изправих, пристъпих към него и вдигнах сабята си, за да му отрежа главата. Не бях съвсем сигурен как щях да осъществя последния удар. Поех си дъх. Агиф гледаше право към мен, с широко отворени очи и очевидно треперещ от страх. Можех да видя страха в него. Беше заел позиция близо до отвора в пода на хангара, така че когато пяната го обгърнеше, щеше лесно да се катурне в него и да излезе през сфинктера в открития Космос. Скъпи камъко, аз спрях.
Това беше момент на избор. Ако Агиф беше останал в трапезарията или го бях срещнал в коридора, щях да го убия. Нямам никакви съмнения за това. Нещо повече, скъпи камъко, когато влязох в хангара, аз наистина възнамерявах да го убия. Но поради някаква причина, докато стоях над него, ми се стори, че не трябва да го убивам. Опитах се да си спомня защо исках смъртта му толкова силно и дори успях да обмисля всички причини — това, че ме беше използвал като оръдие, отговорността му за смъртта на толкова много хора. Но някак не ми изглеждаше правилно просто да замахна със сабята и да сложа край на живота му. Така че продължавах да стоя там, докато пяната бълбукаше около него. Тя покри стъпалата и оформи въздушния проход в устата му, докато накрая само очите му останаха открити. След това тръгна над главата му и го обгърна целия.
Естествено аз още можех да го убия. За около минута пяната остава мека и аз можех да го пронижа през нея. Дори когато повърхността й стана твърда като скала, аз пак можех да го изтъркалям до отсрещния край на хангара и да го напръскам с разтворител. Представях си как се тресе от страх в тъмнината и се чуди кога ударът ми ще изтрещи върху него. Тази мисъл не ме изпълваше нито с въодушевление, нито с милост.
Аз ритнах шушулката от втвърдена пяна. Тя се търкули в дупката, бавно се намести в сфинктера и бе изтласкана в Космоса от внимателното действие на херметическата камера.
3-ти ден
Скъпи камъко,
Да, така е, не бях напълно на себе си. Известно време останах на кораба на Агиф съвсем сам, не съм сигурен колко време. Изоставих дрехите и не извършвах дори основните измивания, които трябваше да правя поради липсата на дотТек. Бях изключително мръсен, толкова мръсен, че вонята беше отблъскваща дори за мен самия. Още бях въоръжен със сабята и се бях боядисал с остатъците от кръвта на Агиф в коридора (докато се върна, чистещите буболечки бяха отнесли по-голямата част от мръсотията). Изрисуван и въоръжен аз бродех от стая в стая, пеех си и си разказвах истории. Понякога толкова се уморявах, че се свивах на кълбо и заспивах, където сварех. Тъй като нямах дотТек, аз усещах студа и понякога се будех, полазен от студени тръпки. Плачех. Представях си, че не съм човек, а ястреб или лъв. Имам някакъв спомен (въпреки че всичко е замъглено в паметта ми), че се опитах да убедя корабния процесор да изтегли въздуха от няколко стаи. Сигурно съм искал да преживея вихрите, предизвикани от мен над Колар с надеждата, че изтичащият в Космоса въздух ще ме отнесе. Но корабният процесор отказа да изпълни това, понеже, най-вероятно, разпозна опасността. Хранех се от запасите на Агифо-3-акка, като си казвах, че заслужавам това, след като му пощадих живота. В продължение на три дни ядях само собствената си коса, като скубех от главата си кичури и ги дъвчех. Но без дотТек, която да ме поддържа здрав, аз изнемощях от глад много бързо и накрая се отказах от странната диета. Опитах да режа плътта си с остри предмети, да пиша думи с кръвта и да рисувам лица по стените в коридора, но чистещите роботи, малките буболечки, ги изтриха. Можех да препрограмирам машинките, но не исках да се главоболя. Бях стигнал прекалено далеч. Без дотТек в тялото си аз се влошавах жестоко.
ДотТек.
Сега стигаме и до това, скъпи камъко.
След известно време, може би две седмици, аз открих, че се намирам в по-спокойно, по-малко маниакално-безумно и омаломощено състояние на ума. Лежах върху един шезлонг и зяпах тавана над себе си.
Когато седнах в шезлонга, видях Клабиер.
— Привет! — казах аз. — Ти си Клабиер.
Беше същата, каквато я помнех — с крехко телосложение и крайници, които приличаха на стройни стъбла. Дори бледата сянка, която подравнените руси коси хвърляха върху бронзовата й кожа, беше същата.
— Аз те бутнах от върха на една висока кула — казах аз.
— Не точно — отговори тя. Но ми се усмихваше.
Извърнах главата си, но тя пак беше там. Това беше първият знак, че във внезапното й появяване имаше нещо необикновено. Обърнах се назад и тя беше пак там, точно пред мен. Мръднах очи наляво, но нейният образ не се поместваше от мястото си в средата на моето полезрение.