— Хитро — казах аз, достатъчно заинтригуван, за да бъда изваден за малко от летаргията си. — Как го правиш?
— Ама че гледка си — каза Клабиер, поклащайки глава.
— О, знам. Знам. Щастлив съм — казах аз, като отново легнах назад и погледнах към тавана, — че не си умряла, след като те бутнах от кулата. Допусках, че дотТек може да те е спасила.
Сега тя се разтегна по тавана, като че ли беше пълна с хелий и заплава там. Дори подскочи малко, докато се нагласяше на мястото си.
— ДотТек — каза Клабиер. — За това исках да си поговоря с теб.
— Как си там, горе на тавана? — попитах аз. После ми дойде наум, че може би халюцинирах. Казах това на Клабиер.
— Имах известни… проблеми с ума си. Не работеше изцяло, така както може. Сигурно съм бил малко луд. Ти да не си част от това?
Тя поклати глава.
— Точно обратното — отвърна тя. Щяхме да дойдем по-рано, за да ти обясним нещата, но ти беше твърде обезумял, понеже премина през един епизод, една почти психотична интерлюдия. Но сега си по-добре. Сега си в умствено състояние, което позволява да чуеш нашите обяснения.
— ИИ-то ми обеща обяснение — казах аз. — Но то си тръгна.
— Знаем.
Аз седнах. Клабиер се премести така, че седна точно срещу мен. Без значение накъде си движех очите, тя заемаше централното място, както когато ярката светлина наранява деликатните рецептори в задната част на окото и остатъчният образ отказва да се помръдне.
— Как го правиш? — попитах аз.
— Твоето ИИ — каза Клабиер, — създаде определени пътечки в мозъка ти. Посредством кабел двете ретини бяха свързани с определени централни участъци в мозъка ти. Използваме това, за да предизвикаме образа.
Аз се замислих.
— Ти си само вътре в главата ми — казах аз. — На практика изобщо не си отвън.
— Нещо такова.
— Както казах — продължих аз, — бях малко луд. Дълго време се чудех дали ИИ-то не е просто плод на въображението ми. Сега се чудя дали ти също не си.
— Ние не сме плод на твоето въображение — каза тя. — Ние сме реални, в света извън теб. Просто използваме тази форма, за да общуваме с теб. Мисли за нас като за аватар.
— Аватар на какво? Или на кого?
— На нас. Твоите работодатели.
Аз разтърсих енергично глава, карайки аватара на Клабиер да скача от място на място толкова бързо, че за миг сякаш имаше три Клабиер.
— Премислих това много внимателно — казах аз — и осъзнах, че всъщност е бил Агифо-3-акка, действащ сам. Мислех че може да са Уиа, но в действителност е бил само Агифо-3-акка, който е действал сам.
— Не — каза тя.
Замислих се.
— Може да съм сгрешил — казах аз.
— Сгрешил си.
— Доволен съм — казах замислено аз, — че накрая не убих Агифо-3-акка. След като не е бил отговорен.
— Ние също сме доволни — отвърна аватарът. — Работата ни е да пазим човешкия живот и всяка смърт ни нервира.
— И въпреки това поискахте от мен да унищожа шейсет милиона човешки живота — казах аз.
Тя кимна утвърдително.
— Така е. Това не беше никак лесно за нас, повярвай ми. Това беше проблем и ние открихме единственото възможно разрешение. То… не беше идеално, но даде резултат.
— Вие Уиа ли сте? — попитах аз, понеже мозъкът ми започна да работи по-аналитично.
— Не — каза тя.
— Палметто? — попитах аз.
— Не — каза тя. На лицето й имаше странна усмивка. Аз разсъждавах.
— Твоята форма — казах аз. — Ти си т’Т. Предполагах, че ще бъде някой аутсайдер, но излезе друго.
— Ние… каза Клабиер-аватарът и после спря. — Моля те, бъди снизходителен — продължи тя. — На нас ни е много трудно. Дори разговарянето с теб е много трудно. По-трудно, отколкото би могъл да си представиш. Но ние ти обещахме обяснение и точно това ще направим.
Прокарах сухите си ръце по лицето си, понеже от време на време някакви сърбежи пропърхваха по него. Това никога не се случва на хора от т’Т.
— Вие-всички ни направихте — каза Клабиер-аватарът. — Хората. Но съществуваха… определени проблеми. И тъй като нашата работа е да разрешаваме проблемите, ние потърсихме разрешение. Ти беше нашето разрешение.
— Кои сте вие? — попитах аз, чувствайки се странно, ексцентрично, свръхестествено. Усещах, че съм на ръба на нещо много голямо и усещанията в корема ми бяха като при виене на свят.