Не можеш ли да стоиш мирен?, оплака се ИИ-то в главата ми. Успокой се!
— Не мога! — пропях аз. — Не мога. — И после в ритъм с крачките си: — Не мога! Не мога, не мога!
Заобиколих малкия хълм и там стоеше тъмничарката. Рязко спрях.
— Здравей! — казах аз, кикотейки се. В същото време си мислех: скоро ще бъда далеч оттук, ще се гмурна в открития Космос и ще избърша сълзите си. Но част от мозъка ми се опитваше да заглуши мислите ми. Фактът, че ИИ-то можеше да ме подслушва, докато мисля, ми създаваше изнервящото параноично усещане, че тъмничарката също може да ме подслушва. В края на краищата, в някакъв съдбоносен смисъл тя — също като ИИ-то — съществуваше само в главата ми. Не съм ли прав?
Разбираш ли защо казвам това, скъпи камъко? Схващаш ли смисъла, в който тези хора извън мен не са истински хора? Но ти, естествено, мълчиш. И продължаваш да мълчиш. Една точка на безмълвието.
— Много често си говориш сам — каза тъмничарката с нейния тромав маниер.
— Ами да, ами да — заломотих аз. — Винаги съм си говорил сам. Поради липса на компания, нали разбираш. От време на време се сцепвам на две и едната половина си говори с другата половина. Нали разбираш?
— Това наистина беше част от менталната ти патология — каза тя, а сериозният й поглед ме караше да стоя неподвижен. — Но през последните две седмици ти се промени. Непрекъснато си говориш. Все едно, че водиш истински разговори.
Убий я, изсъска ИИ-то в ухото ми. Тя знае.
Очите ми навярно се бяха разширили, понеже тъмничарката регистрира някаква промяна върху лицето ми. Аз заговорих наум на себе си „стой мирен, не се набърквай в това.“
Убий я! Направи го сега!
Но съветът беше лош, понеже това можеше да се осъществи много трудно. ДотТек в тялото й щеше да я защити при всякаква атака от моя страна. Освен това, тя беше по-едра и по-силна от мен. Усетих, че мускулите ми се стегнаха, като че ли ИИ-то се опитваше да ги командва, но аз заглуших импулса.
— Не — казах аз с цялата твърдост, на която бях способен.
— Не? — попита тъмничарката. — Какво значи това?
— Не, аз ще спра да си говоря сам — отвърнах аз. — Да, имах предвид да, ще спра да го правя.
Убий я, убий я, каза гласът в главата ми.
Тъмничарката килна тежката си жълта глава на една страна и ме загледа сурово. Аз продължавах да стоя. Колко ли трудно щеше да е да я убия? Ако имах някакъв нож или оръжие…
Но в този момент нейният гръб се обърна срещу мен и тя тежко започна да се отдалечава. Аз все още си мърморех и се потях. Можем ли да тръгваме?, попитах мълчаливо ИИ-то. Бях уплашен, неспокоен и изнервен. Исках да съм далече от това място. Можем ли да тръгваме?
Да, отвърна сподавено ИИ-то. Да, да.
Взех крампоните от мястото, където ги бях заровил под пластмасовата трева и се отправих към облицованата стена, там където синьото небе и зелената земя се срещаха под идеален деветдесет-градусов ъгъл. Сега небето беше тъмно, само слабата светлина от звездите хвърляше треперливи отблясъци. Аз прегърнах тъмнината. Скрий ме, помислих си. Окачих торбичката, пълна с влажна кал на голия си кръст и закрепих вътре в нея адаптора-креатор на ИИ-то. После забих крампоните на ръцете си в пластмасовото небе, пренесох тежестта си върху тях и забих в стената и пръстите на краката си.
Отначало с леки движения, но с все по-нарастваща трудност и треперещ от болка, аз се изтеглях нагоре по небето, увиснал като муха върху синята шир. Пълзях нагоре, като се набирах главно на ръце и това не беше никак лесно. Всеки път, когато желязното острие се забиваше в податливата пластмаса на небето, се чуваше един слаб звук „цък“. Придвижвах се нагоре като стрелка на часовник.
Ще бъда откровен, камъко. На моето тяло му липсва воля. Ако зависеше от мен, след няколко метра щях да се откажа и да рухна непохватно на земята. Но сега ИИ-то имаше достъп до двигателния ми кортекс. То координираше моите движения, насилваше мускулите ми до крайност и отказваше да ги остави да спрат. При всяко мъчително напрягане, при всяко повдигане на няколко сантиметра аз треперех от болка, но то беше неумолимо. Мисля че на половината път започнах да го моля: спри, спри, моля те. Но то дори не отговори и продължи да ме бута нагоре.
След дълго и болезнено изкачване почувствах топлина на върха на главата си.
— Приближаваме първата звезда — изпъшках аз.