Това е, каза ИИ-то в главата ми. Само още няколко движения.
Аз се изтеглих нагоре още метър и нещо. Топлината от оформената като звезда дупка сега беше направо свирепа. Мускулите ми горяха със също толкова силен огън, нозете и ръцете ми пулсираха от болка. Пръстите ми бяха болезнено наранени. Дъхът ми се движеше тежко навътре-навън.
Сега, каза ИИ-то. Изтегли малко въже от фабрикатора. В торбичката, виждаш ли го?
Хвърлих бързо поглед надолу и видях въже, навито върху калта. В този миг обаче, погледът ми беше магнетично притеглен от гледката под мен — целия онзи път от небесната плоскост до земята, едно огромно разстояние. Разциврих се.
Не се дръж глупаво точно сега, каза ИИ-то. Трябва да хвърлим края на това въже в отвора на звездата. Внимавай!
— Страх ме е — леех сълзи аз. — Ужасно ме е страх да не падна.
Няма да паднеш. Дръж се с краката и с лявата си ръка. Пусни дясната и бръкни в торбичката.
— Да не си полудяло там вътре? — изпищях аз. — Да се пусна? Ами че аз ще падна!
Погледнах отново надолу и цялото ми тяло се разтресе от ужас при мисълта за падане. Това разстояние изглеждаше направо невъзможно. Представих си как падам и се разбивам на парчета. По време на престоя ми в затвора имаше моменти, в които щях да приветствам такова самоубийство. Но сега, изправен пред подобна реалност и измъчван от мисълта за близкото бягство, цялото ми същество въстана срещу тази идея. Усетих как ужасът се втвърдява като остроръб предмет в корема и гърдите ми.
Освободи си дясната ръка, заповяда ИИ-то.
— Не! — изскимтях аз. — Не! Не!
Но ИИ-то имаше пипала в двигателната зона на мозъчната ми кора. Въпреки съпротивата си, аз усетих как хватката ми се охлаби, китката ми се изви навън, за да освободи халката на крампона и ръката ми се отдели от небето.
— Не, не — застенах аз и се загърчих в екстаз от ужас. ИИ-то не казваше нищо, но очевидно бе решило, че съм си загубил ума. То вцепени всичките ми крайници с изключение на дясната ръка, която енергично бъркаше в торбичката.
Ръката ми извади края на въжето и преметна една петметрова примка около китката ми. Сякаш действаше някой друг, а аз само наблюдавах, докато тя се пресегна назад и с тромаво, но перфектно балансирано движение хвърли въжето нагоре. Отметнах глава назад точно навреме и видях краят му да изчезва в сърцето на звездовидната дупка.
Чу се един цъкащ звук. Процесорът, който контролираше магнитния канал и беше разположен в самия проход, реагира така, както беше програмиран в случай на проникване на замърсители в отвора. Сега звездата се сви, подобно на човешки сфинктер и се затвори, стискайки здраво въжето. Светлината угасна.
— Така ли трябваше да стане?
Да.
— Няма ли да забележат намаляването на светлината долу?
Всичко е наред, отвърна ИИ-то. Това е само една от многото звезди. Дай ми малко време и аз ще се справя. Сега трябва да те обвием в пяна.
— Върни контрола на крайниците ми, — казах аз.
Не мисля че е добре. Ще се паникьосаш и ще паднеш. Ето — то придвижи дясната ми ръка обратно към небето, така че да мога да поставя отново крампона. По-добре ли си?
Усетих как пяната забълбука около кръста ми. Много пъти бях изпитвал усещането да бъдеш потопен изцяло в пяната, но никога в такава странна и рискована позиция. Продължавах да хълцам и да се задъхвам и само майсторството на ИИ-то караше крайниците ми да не треперят. Но в това усещане имаше и нещо едва ли не приласкаващо: пяната се увиваше нагоре и покриваше тялото ми, пълзеше по ръцете ми и поглъщаше главата ми, подобно на одеяло, придърпвано над спящо дете.
Сега ще те накарам да се пуснеш, каза ИИ-то. Не можех да говоря, понеже пяната навлизаше в устата ми, образувайки тръбичката, по която въздухът достига до белите дробове по време на прехода, но наум виках френетично: не, не, не.
Нищо не можеше да се направи. Ръцете, а след тях и краката ми се отделиха от небето и потънаха в още меката консистенция на пяната. Краката ми се прибраха един до друг, леко свити в коленете, ръцете ми отидоха отстрани. Докато висях там, закрепен само на въжето, което бях хвърлил през отвора, аз имах в стомаха си някакво особено усещане.
Сега се ужасявах от мисълта, че отвърстието на звездата може да се отвори, да освободи въжето и да ме пусне на земята. Но бях отишъл твърде далеч, за да изпитвам страх по някакъв рационален начин. Помогни ми, ИИ, ломотех аз наум. Какво става? Моля те, кажи ми! Какво става.