Нека предположим най-лошото — часове. Те трябваше да изчакат отварянето на вратите, за да могат да се свържат с останалия свят от т’Т. Вероятно първо щяха да алармират всички местни власти и после да тръгнат след мен. По какъв начин щяха да ме проследят?
Най-разумното нещо, което можех да направя, бе да се сдобия с променяща външността дотТек. За целта трябваше да намеря доставчик на нанотехнологията от свят, където не бяха чували за чудатата възбрана, наложена ми в звездата-затвор. Моите преследвачи със сигурност очакваха да сторя точно това. Следователно те имаха предвид, че след няколко дни външният ми вид можеше да е различен. Ето защо трябваше или много бързо да претърсят значителен брой светове със софтуер за разпознаване на лицето или да измислят по-изкусни начини за проследяване. Съществува например следният начин: във въздуха се пуска специален вид дотТек, който проверява всеки човек за определена ДНК. Когато го намери, дотТек съобщава за него чрез радиосигнал. Това, обаче, можеше да свърши работа в относително малък обхват, тъй като разпръскването на дотТек във въздуха е ненадеждно, а самите наномашини са толкова малки, че разпространяват сигнала едва на няколко метра. С други думи, те трябваше да дойдат и да ме намерят лично.
Това, прецених аз, беше най-вероятно. Щяха да предположат, че съм отишъл на някоя съседна планета — Дъжд, Монт Л’Ор или Кантал. Щяха да предположат също, че съм си осигурил дотТек и съм я използвал, за да се преобразя. Следователно Дъжд беше подходящ свят, в който да се скрия, тъй като водата в атмосферата щеше значително да затрудни разпространението на дотТек по въздуха.
Исках да тръгна незабавно.
— Ти си болен — каза моят спасител. — Прекалено рано е да тръгваш.
— Ти не разбираш, трябва да тръгна — ломотех аз, залитайки леко поради трескавата си напрегнатост и той трябваше да ме подкрепи, — те ще дойдат и ще ме намерят, ще ме отведат.
— Те не знаят, че си тук — утеши ме той с дълбок, отекващ глас. — По всяка вероятност още не знаят, че си избягал. Трябва първо да си починеш. Тръгни утре. Тръгни, когато си отпочинал.
Моят спасител беше самотен космически странник, един чудак, който ме беше взел на борда на своя кораб — шантав, назъбен космически кораб, пълен с лъкатушещи тръби. Името на този индивид беше Агифо-3-акка, странно име с цифра по средата, според модата в неговата култура. Той беше дошъл тук преди много години, придружен само от един самосглобяващ се робот, обвит в шушулка от пяна. Този робот построил устойчив на вакуум хангар, една проста конструкция, която била херметизирана и в която Агиф (той ме помоли да го наричам Агиф) отмивал пяната от себе си и се връщал в реалния свят. По-късно той сам конструирал серия паралелни субсветлинни двигатели, с помощта на които се придвижвал из близкия Космос и събирал суровините, необходими за малкия му кораб. В продължение на много години той беше построил най-кандилкащото се и раздрънкано космическо съоръжение, което някога бях виждал. Тъй като то се движеше с част от скоростта на светлината, за него бяха минали години, а за другите — цели десетилетия.
Естествено аз му зададох много въпроси през единия или двата дни, в които се възстановявах от почти фаталния опит за бягство и се готвех за ново пътуване до някой съседен свят.
— Къде ще отидеш? — попита ме той.
— Не знам — казах аз. — Може би ти ще ми кажеш?
— Откъде накъде? — отвърна язвително той, сякаш играехме онази детска игра, в която можеш да говориш само с въпроси.
— Хората — казах бавно аз, понеже исках да засегна този въпрос, но не знаех как, — онези хора, които ме наеха и които осъществиха бягството ми от звездата-затвор. Сещаш ли се?
Той се втренчи в мен.
— Те са се свързали с теб. Нали те са ти казали да ме прибереш?
— И какво за това? — попита той.
— Може би са ти казали къде искат да отида след това?
Бях питал моето ИИ, но то не знаеше нищо за възможните дестинации. Обикновено отговаряше: Просто върви, продължавай да се движиш, недей да стоиш тук, понеже те ще те последват. Няма значение къде ще отидеш в началото.
— Не — каза Агифо-3-акка замислено, като клатеше глава и подръпваше продълговатата си заострена брада. — Не.
— Какво ти казаха?
— Предложиха ми определени… ценни неща — каза той със своя ехтящ глас. — Ако те прибера и ти помогна да се придвижиш по-нататък.