— Не, идвам за първи път.
Тя стоеше и гледаше през прозореца, като докосваше лениво с пръсти перата си. Аз стоях малко зад нея, а погледът ми беше привлечен от нейната фигура и украшения. Тя имаше дебели плитки, всяка от които завършваше с почти прозрачна луковица, вероятно пълна с някакъв газ, който караше косата й леко да се издига и да се носи около главата й. Това беше, общо взето, ефектна гледка.
— Аз съм била много пъти — обясни тя разсеяно. — Обичам Дъжд. Обичам неговата примитивност. Аз съм от Ну Хирш — добави тя, улавяйки погледа ми. — От Ну Хирш Е.
— Познавам тази планета, живял съм там няколко години — казах аз, накланяйки отново глава, но жестът ми не произведе никакъв ефект. Тя едва ме забеляза.
Бах, трака-трука. Никога, не в Просеката. ИИ-то се обади внезапно в главата ми и млъкна. Постарах се да не покажа, че тази странна вътрешна намеса ме беше стреснала.
— Ну Хирш Е е високо цивилизован свят — каза тя. — Аз обожавам цивилизацията, но има моменти, в които имам нужда да оставя зад себе си всичкия този метал и технологии. Дъжд е такова бягство! Такова бягство!
Тя се обърна с лице към мен, усмихвайки се.
— Разбира се — каза тя игриво, бръсвайки перата си с пръсти, — там долу вали не на шега. Тази планета е достойна за името си. Ще трябва да се освободя от украшенията. Само ще се измокрят, а това не е видът, който искам. Инструктирала съм моята дотТек да ме отърве от тях, а също и от косата и ноктите на краката и ръцете. (Нейните нокти, забелязах го едва, когато го спомена, бяха фрактално оформени в издути, сложни и деликатни, подобни на раковини, образувания).
— Винаги когато посещавам този свят, аз се връщам към един по-примитивен модел — каза тя, дишайки шумно. — Имам восъчна съставка, която се отделя през кожата ми и адаптира вагината ми. Това е изумително облекчение.
Можех само да се досещам за преимуществото на восъчната съставка. Дъжд е мокро място, така че вероятно тя действаше като изолация срещу водата. Или може би, понеже тя спомена и своята вагина, това беше нещо, свързано със секса. Започвах да губя интерес към разговора.
Тя ме измерваше с поглед отгоре до долу и аз започнах да се изнервям от безпокойство, че нещо в мен й се вижда необичайно, че тя може ей така, само като ме гледа, да разбере, че нямам дотТек в себе си.
— Ужасно ми харесва — каза тя с нисък и възбуден глас, — твоя външен вид.
— О — казах аз, поглеждайки се бегло. — Благодаря.
— Толкова е подходящ за Дъжд. Толкова скитнически и вехт, изглеждаш като болен.
Аз се усмихнах и почнах да кашлям.
Тя се приближи плътно и като взе ръката ми, тръгна с мен.
— Имаше една мода преди няколко години — каза ми тя, — на Ну Хирш А, когато караха дотТек да пресъздава различни древни болести. Беше страхотно, направо божествено. Естествено тази мода отмина, но ти май си избрал точното време и място да я възстановиш. Между другото, какво точно представляват тези червени петна по кожата ти?
Тази жена, Енкида настоя да бъде с мен в асансьора по целия път надолу към повърхността на планетата.
Бяхме въведени в съвсем проста асансьорна кабина, предназначена да отведе новопристигналите през атмосферата надолу в гравитационната бездна. Както обикновено на такива места, асансьорът представлява една голяма и напълно прозрачна кутия. Тя първоначално предоставя чудесни гледки към Космоса от орбита, а с потъването надолу — към преливащите се цветове и перспективи на атмосферата. Как работи този вид асансьор ли? (Какъв любознателен камък си ти!) Кабината е разположена на върха на ултра-лазер, който се изстрелва право надолу. Тя се спуска към повърхността, поддържана от този мощен лъч, който долу се прибира и частично се използва, за да издигне в орбита една противовесна кабина. Това е стандартна система, много икономична от гледна точка на енергията, но кой има нужда от такава икономия в наши дни? Това е по-скоро отживелица.
Здравей, здрав-ей, здр-ей, ей, ей, промърмори ИИ-то в главата ми. През по-голямата част от времето то си дърдореше само, като започваше внезапно и спираше също толкова внезапно.
На няколко пъти аз се опитах да се скрия от Енкида в асансьорната кабина, като се снижавах зад хората, но тя винаги ме откриваше. Единия път се скрих зад огромен мъж (или жена, не съм сигурен), точно като дете, което си играе, криейки се зад скала. Това за малко я обърка и аз наблюдавах как тя поглежда ту в една, ту в друга посока, със сбръчкано от учудване лице. Но после тя ме откри и перата й леко ме докоснаха, когато ме прегърна.