За мое огорчение аз осъзнах, че на нея тази игра й харесваше.
Кабината се гмурна през лилавото и тъмносиньото. Въпреки относително бавното спускане, благодарение на лазерната възглавница под нас, подът на прозрачната кабина сияеше с бледорозовата багра на топлината. Хората заръкопляскаха, когато противовесната кабина, също така пълна с хора, се изстреля нагоре край нас. След това всичко побеля.
— Облаците! — възхити се Енкида. — Направо съм влюбена в начина, по който небето на Дъжд е покрито с облаци през цялото време!
— Да — казах аз, толкова равнодушно, колкото можах. Но гърлото наистина ме болеше и аз отново се закашлях.
— Тази кашлица звучи толкова автентично — умили се Енкида.
Белите облаци, скрили гледката дълбоко в себе си, започнаха да я отегчават. Тя се опита няколко пъти да ме сграбчи между краката, но аз отстраних ръката й. Сексът беше последното нещо, за което имах настроение.
— Моята дотТек ме програмира на сексуални цикли. И точно сега не изпитвам възбуда — казах аз с превзет тон.
— Възбуда! — разкикоти се тя. — Сексуални цикли! Каква прелестна идея! Откъде си се снабдил с тази специална дотТек?
— Не помня — казах аз, прекалено уморен, за да измисля лъжа. — Дълго време я имах под формата на хапчета.
— Сигурно ще ги намеря у дома. Възхитително! Непременно ще го опитам, когато се върна на Ну Хирш.
Пътуването надолу сякаш щеше да продължи вечно, но най-после асансьорът спря на повърхността на планетата. Имаше пауза, след което всички се изнизаха от кабината в колона по един и в добро настроение.
— Твоят първи път — каза Енкида, като отново взе ръката ми и зашепна в ухото ми в някаква пародия на интимност. — Твоят първи път на Дъжд… Аз ще ти покажа забележителностите.
Като начало забележителностите представляваха един гъсто населен град, изграден главно от сив камък и настлан със същия материал, но въпреки това с изключително много дървета и храсти, а самите покриви бяха покрити с тръстика или бали листа. Улиците бяха претъпкани с хора, всичките щастливи и усмихнати. Повечето имаха естествен външен вид, въпреки че от главите на някои стърчаха фини антени, а относително голям брой имаха значително уголемени носове и ноздри. Едва по-късно разбрах за какво им служеха те.
Енкида поздравяваше всички като отколешни приятели и жителите на Дъжд й отговаряха по същия начин, като я поздравяваха и й кимаха с глави, сякаш им беше роднина. Според мен това беше твърде депресиращо, освен това ненавиждах начина, по който тя продължаваше да привлича вниманието към мен. Не желаех никой да ми обръща каквото и да е внимание. Но се чувствах физически слаб и когато се опитах да се отскубна от нейната хватка, установих, че ми липсва достатъчно сила.
Беше късен следобед.
— Хайде — каза тя твърдо. — Най-добрите нощни клубове са край реката.
Тя ме заведе край реката.
Валеше дъжд, но всъщност в този свят валеше през цялото време.
Бяхме вървели само няколко минути, когато над главите ни отекна страхотен гръмотевичен звук, като че ли самата планета се беше изкашляла, прочиствайки гърлото си в небето. Върху нас се изсипа проливен дъжд — една пукотевица от свистящи и пращящи звуци — и отмина. Проблесна светкавица като стъбло на растение и остави в ретината ми кореноподобен остатъчен образ. След това гръмотевицата отново се върна и като се изду сърдито, изпълни цялото небе. Звукът й започна от много висок тон, подобен на зловещ писък, после стремглаво се гмурна в скърцащ нисък тътнеж, който остана дълго във въздуха. Заваля и дъждът се лееше безспир, като образуваше звук, подобен на цвърчаща в огън мазнина.
— Не е ли прекрасно? — Енкида надвика звука на пороя. Косата й моментално загуби блясъка си и се слепна, перата й се поклащаха грозно от гърдите й, но лицето й сияеше.
Започнах да кашлям толкова тежко, че се превих на две.
Накрая аз наистина се отървах от Енкида, като я оставих да танцува в един от крайречните клубове-барове. Потанцувах за малко тромаво с нея, дори я целунах, но после вниманието й беше привлечено от някакви други хора, новодошли или местни, не знам, и аз се измъкнах.