— Моля?
— Какво? Забележително!
Но то престана. Един ден пелтечещото к, к, к, к, к, к, к просто спря, оставяйки една изгаряща тишина, много по-забележима от самият звук. Беше странно, скъпи камъко. Ти, който прекарваш повечето от живота си в тишина, сигурно си същински виртуоз в беззвучието. Аз също съм прекарал голяма част от живота си по този начин, но тишината ми беше отнета за няколко дни с к, к, к, к, к, к и когато се завърна, тя звучеше… странно, звучеше погрешно. Звучеше като един висок и много чист музикален тон, при това толкова висок, че сякаш беше отвъд човешката способност за чуване и въпреки това тази тишина бе някак чуваема. Странна и подплатена с глухи ритмични тласъци, което, предполагам, беше пулсиращата ми кръв.
Чуй! Чуй!
А.
Ето я.
Но както и да е. Веднага щом звукът спря, аз се сетих, че имам други проблеми. Хората край реката и в града ме бяха набелязали като странен. Бях пристигнал сам отнякъде, кой знае откъде. Говорех си сам. Правех се на глух.
На Дъжд се случиха и някои други неща, които ме набелязаха като особен. Без дотТек в тялото си, аз започнах да се разболявам. Хванах настинка — това е вид болест, при която очите горят и сърбят, носът изхвърля бледа течност, а гърлото дращи и боли отвътре. Раните и драскотини върху кожата ми отказваха да заздравеят и оставаха червени в продължение на дни. Един път край реката аз безгрижно си охлузих лакътя на някаква дървена греда. Той започна да кърви и вместо кървенето да спре почти веднага, червените капчици продължиха да се стичат в продължение на часове. Наложи се да избягам бързо в гората, за да скрия този крещящ признак за окаяното ми състояние.
Реших да не оставам повече там, където бях, понеже не беше възможно да избягвам срещите с хора. Те непрекъснато идваха, без да съм ги викал и ме заговаряха. Колкото повече общуваха с мен, толкова повече забелязваха, че в мен има нещо различно. За разлика от онази жена Енкида, те не бяха заслепени от света на модите. На някои от тях аз се опитвах да обясня, че моите наранявания бяха просто модни приумици, но рядко успявах да ги убедя.
— Мода ли? — казваха те. — Тогава трябва да имаш няколко корички от рани и няколко възпалени места. Но твоите дробове са инфектирани — чуй се само как кашляш. Това едва ли е мода!
Един друг (турист от Монт Л’Ор) каза:
— Миналата година отглеждах животни за храна, ей така, за забавление. Понякога те се разболяваха и кашлицата им звучеше точно като твоята. (На животни, отглеждани за храна, обикновено не се дава нанотехнология, скъпи камъко.) — Защо твоята дотТек не те излекува от инфекцията?
— Може би има неизправност — отвръщах немощно аз.
Но това, разбира се, беше абсурдно твърдение. Не беше възможно дотТек да е неизправна, всеки знае това. Хората ме гледаха особено, така че аз казах:
— Нямам дотТек в тялото си.
— Защо? Да не си от Уиа?
Но аз реших, че не е добра идея да се преструвам, че съм от Уиа. Хората от т’Т не вярват на Уиа и с основателна причина. Всеки знае, че те са варвари, невежи относно предимствата на цивилизацията. Това щеше да ги накара да ми вярват още по-малко. Така че казах:
— Имам свои лични схващания. На всеки седем години аз се очиствам от дотТек и след четиридесет дни отново я приемам.
Хората не харесваха чутото.
— Колко абсурдно!
— Нелепо!
— Нечувано!
— Предполагам — каза една жена, покрита с хлъзгава черна кал, докато се гмуркаше в реката, — че ти вероятно отиваш на юг?
— На юг ли? — попитах аз.
— Там отиват всички екстремисти, типовете с ексцентрични лични схващания — каза тя и се гмурна обратно в реката.
Реших, че Югът беше най-доброто място за мен. Щях да намеря някое отдалечено кътче, може би дълбоко в джунглите и да се скрия за няколко месеца. Когато минеше достатъчно време, щях да се появя отново и да отлетя за Ну Хирш Фалоу.