И така, ден след ден ние пътувахме надолу по реката.
Пейзажът започна да се променя. От двете ни страни речните брегове ставаха все по-високи, докато накрая реката потече през тясно дефиле, изсечено във варовик. По-нататък тя се разшири, бреговете се отдръпнаха към хоризонта и ние се приближихме към морето.
Тук вече салджията трябваше да си заслужи листата. Той спусна отстрани на сала мрежести сакове, пълни с някаква тор, която си взаимодействаше химически с водата или с нещо в нея (не внимавах много, прекалено погълнат от страданието в инфектираните си крака), получената топлина бълбукаше във водата и оттласкваше сала. С помощта на това недодялано средство за задвижване и управление той се приближи към единия от стръмните брегове на урвата и го следваше до самото море. След това ние заплавахме покрай морския бряг.
Накрая салът пристигна до едно оживено южно пристанище, построено в стръмни полегати скали, увенчани на върха с джунгла. В един немногословен разговор с другите пасажери на сала — опитвах се да не общувам прекалено много с нито един от тях — аз установих, че в гората на върха имаше религиозни убежища за аскети.
— Как да се кача дотам? — попитах аз, понеже краката ми бяха слаби и немощни.
— В скалите има издялани стълби — отговориха те.
Чух това със свито сърце. В този миг прочутото „примитивно“ оформление на Дъжд представляваше за мен само едно противно затруднение. Бях болен и инфектиран, краката ми бяха нападнати от личинки, бях замаян и удивително изтощен. Сънят като че ли не премахваше умората. Започнах да се страхувам съвсем истински, че щях да умра като някой древен човек — от болест. Освен това бях толкова гладен, че стомахът ми изпращаше остри електрически пробождания нагоре по цялото тяло. През последния ден и половина от пътуването нямаше друга храна освен риба, (водните гъби не растяха в солена вода), а аз нямах листа, с които да си я купя. Бях отмъкнал една изглозгана рибя кост с влакънца месо по нея, но това беше всичко.
Слязох от сала и нещата продължиха да се влошават. Кеят беше претъпкан с хора, които печаха на скара и продаваха всякакви видове риба и главоноги. Опитните пътешественици, които се бяха запасили с прилични количества листа-пари, побързаха да опитат тази храна и нейната миризма беше рафинирано изтезание за изгладнелите ми сетива. Убеден бях, че нищо друго в живота ми не е миришело толкова обещаващо. Но когато се опитах да получа от храната, всички пекари ме отпратиха.
— Няма пари — обясниха те, наслаждавайки се на абсурдния архаизъм на своето поведение, — няма храна.
— Дърветата с парите на върха на хълма ли растат? — попитах аз.
Те кимнаха утвърдително.
— Значи трябва да се кача до върха, да събера листа и да сляза долу, за да ви платя? — попитах аз невярващо.
— Няма пари, няма храна — настояваха те.
— Но това е абсурдно! Аз се нуждая от храната сега. Дайте ми храната и после аз ще събера листа. Гладен съм!
Пак мантрата: „Няма пари, няма храна“.
— Но аз не мога да се изкача на хълма — заридах аз. — Аз съм…
Но се въздържах от признанието, че съм напълно омаломощен. Несъмнено изнуреният ми вид, незарастващите рани по ръцете, кашлицата, изтощената залитаща походка, всички тези неща вече привличаха внимание. Скоро въпросите щяха да бъдат последвани от нови въпроси, след което щеше да се разпространи новината, че в Градът край морето има човек без дотТек в тялото си. Без дотТек ли? Колко странно! Какъв е той? Да не би да е Уиа? Не? Чакай, чух за един избягал от звездата-затвор, да не би да е той? Скоро след това щеше да дойде и „полицията“.
Така че аз прехапах устни, за да не говоря повече и започнах дългото изкачване по дяланите каменни стъпала нагоре от пристанището. Беше истинска агония, един ужасен тест за издръжливост. Цялото ми тяло ме молеше да спра, да легна, но колкото по-нависоко се изкачвах, толкова повече се убеждавах, че ако спра и заспя, просто ще умра. Така че, клатушкайки се, аз продължавах да се катеря нагоре. Дъждът ме биеше по главата като трескав пулс. Топлата вода обливаше лицето ми и пълнеше очите и устата ми.