На половината път нагоре имаше един открит площад, където дъждовната вода се събираше в широк плитък басейн. Неколцина веселяци се цамбуркаха тук, танцуваха и шляпаха във водата, вдигайки стълбове от водни пръски. Аз се прилепих към ниската стена и се опитах да мина покрай тях, но допълнителното усложнение от придвижването през водата ми дойде в повече и паднах.
— Привет отново — каза един глас. — Колко очарователно, че те срещам пак.
Беше Енкида, жената, която прояви такава настойчивост спрямо мен в орбиталния асансьор. Тя беше вир вода, перата и другите й украшения ги нямаше, а също и косата й — сега тя имаше само едва набол тъмен мъх на темето си. Но кожата й блестеше от здраве и очите й бяха пълни с живот. Аз, от своя страна, трябва наистина да съм имал мъртвешки вид.
— Привет — изграчих аз.
— Твоето модно състояние май се е задълбочило — каза Енкида като кимна към мен.
Беше ми трудно да се концентрирам, но изглежда, че тя беше впечатлена. Вероятно нейната родна култура ценеше изключително високо придържането към определено модно поведение, дори с цената на собственото благосъстояние. Аз се опитах да се изправя, подхлъзнах се и паднах болезнено върху дясното си коляно. Ръцете ми трепереха от изтощение или от болест.
— Гладен съм — изпъшках аз. — Нямам листа. Нямам храна.
— Миличкият ми — каза Енкида, като се усмихваше. — Аз имам много листа. Нека да ти купя нещо готвено.
Тя ми помогна да стана и ме поведе навън от този обществен басейн, покрай въртящите се и плискащи се хора. Лицата им преминаха през трескавото ми съзнание като някакъв фантасмагоричен сън, всичките сияещи и щастливи, много от тях с огромни ноздри и безобразно широки или дълги носове. Аз се препънах, но Енкида ме вдигна.
Заедно ние стигнахме до отсрещната страна на басейна. Енкида взе своя изплетен от тръстика портфейл, който беше оставила върху стълбите (тогава си помислих колко съм глупав и колко лесно можех просто да открадна нечии листа на пристанището). После тя ми помогна да изляза от басейна и по едно късо стълбище ние се изкачихме до дълга алея, която обикаляше хълма. Там имаше магазини, сергии, хора, които се разхождаха нагоре-надолу. На най-близката количка, покрита с платно заради дъжда, една жена печеше на грил ивици шарено, сивобяло месо. Енкида „купи“ няколко панделки от това апетитно нещо, като ги взе с малки дървени пръчици и ми помогна да ги изям.
Това ми подейства толкова добре, че ме е страх да кажа, но почти припаднах и определено загубих контрол над пикочния си мехур. Не че последното можеше да направи впечатление в тази култура, където всичко беше мокро през цялото време. Дъждовната вода съвсем скоро ме изми.
— Благодаря ти — изпъшках аз. — Ти ми спаси живота.
Това не беше просто любезност от моя страна.
— Колко си глупав! — изкикоти се тя. След това се приведе по-близо до покритото ми с петна лице и прошепна:
— Сега възбуден ли си?
Почти бях забравил лъжата си отпреди, но се сетих тъкмо навреме.
— Да — отвърнах аз. — Искам да кажа не, не в момента.
— Но скоро, надявам се?
— Да — изломотих аз, умирайки за сън. — Скоро. Сега трябва да спя, наистина трябва.
Усмихвайки се, тя ме поведе през един портал от дялан камък в обширна обществена спалня. Там бяха наредени дюшеци от листа, някои от които бяха заети от спящи индивиди. Но цялото място беше прекрасно и чудесно сухо. Аз залитнах напред и мисля че заспах преди да стигна до пода.
Сигурно съм спал дълго време. Събуждах се само, за да се обърна и да заспя отново. От време на време се будех от жажда, но бях прекалено изтощен и единственото, което можех да направя, беше да си представям, че ставам и излизам на улицата, за да пия от каменните корита с дъждовна вода. След което отново заспивах, жаден и неудовлетворен. По-късно се събуждах с изтръпнала и схваната от неудобното положение ръка. Без дотТек е много лесно да я притиснеш под себе си в съня и тя започва да се оплаква. Аз се обърнах и я размахах като крило, опитвайки се да се отърся от особената боцкаща скованост. После заспах на другата страна, само за да се събудя отново с лявата ръка, изтръпнала по същия начин.